2005г.
© Владо Любенов, автор, 2005г.
Всички права запазени!
Eтюди за красотата
Заспиваще до мен
в нощта, една жена от мен ранена,
подобно купчинка
листа върху земята вкочанена.
Познавах своя път
назад на изоставени руини,
но светеха с отчаян
глад очите и безсмъртно сини.
Смирил жестокият
си нрав, наведох се да я погаля,
но върху белия
чаршаф прокапа мрак и се разкаля.
Седях до нея мълчалив
и чувах се как дишам тежко,
и носеше се в
мрака сив духът на нещо нечовешко,
на кален сняг,
на пустота, на плач разкаян на хиена,
и на ранена красота
под свитата от студ вселена...
Захапал розовите
рози, нахлул в градината и синя,
желаех аз да бъда
този за нейните сълзи причина.
Студена като лунна
пита и сянката на синкав пламък,
тя чакаше да се
наситя и се търкулна като камък.
Но тя не знаеше,
че само смъртта насища го поета
или разплаканото
рамо на разцъфтелите дървета.
Да можеше да трепне
в мрака и кратки думи да отрони,
бих плакал като
нежен славей върху оронените клони!...
Ала красива като
мида, тя думичка не проговори,
тя чакаше да си
отида и след това да се разтвори.
И побеснял като
слонище аз дълго мачках из лехата,
додето не остана
нищо, освен петно от красотата...
Разливаше се кремав мрака като във нежен сън,
когато с токчета изтрака една жена навън.
Покрит с юргана си пепитен, почувствах нечий крак
да влиза в моя любопитен, красив и цветен мрак.
Усетих как се разположи тя в моята мечта,
дори не и се и наложи да се събува тя.
Лежахме двамата безмълвни в пепитения здрач,
и шареха красиви мълнии под всеки наш клепач.
Усешах ток по слабините от острия и ток
и лазеха като термити по мене капки пот.
Не смеех даже да помръдна да не погубя сам
фантазията безрасъдна на този нежен храм,
звукът от капещите стъпки на скрита в здрач жена,
в нощта на кремавите кръпки от лунните петна...
По пътя, глъхнещ в тъмнина, безмълвно чух да вика,
една изгубена жена сред крехката тръстика.
Понесла своя скъп товар на нежното си рамо,
едва ли знаеше, че звяр в нощта откликва само.
Красива като светлина, угасваща във мрака,
тя бе единствено жена, ръка, която чака.
Настръхна тинестата нощ с кора зелени врани,
дали във мен ще има мощ, жената да се хване!
Но на скалите мълчалив, аз гледах под звездите
как пясъкът зелено-сив обгръща и прасците,
поглъща сините гърди, красивата и шия,
скалите, едрите звезди, нощта и... мен самия...
На дъното на безистена, в кафяво-черна дреха,
лежеше просякът във мене, останал без утеха.
Бе страшно мястото, където спят сгънати на лакът,
отхвърлени от битието, в нощта мъжът и мракът.
Навън по светлите витрини жени в красиви сцени
обличаха в червено-синьо душите си ранени.
Да можеше поне едната да влезе в безистена
и ми покаже красотата от мене наранена,
бих плакал с цялата набожност възможна на земята
за пропиляната възможност да имам красотата...
В кехлибарената вечер нищо думите не значат,
виж смолата как потече и дърветата как плачат…
Пребледняла като восък, тя застава пред мечтата,
а коремът и е плосък и изпъкнали зърната.
Кой ще каже на мъжкаря във мигът златист и меден,
че в очите кехлибарът разтопява се последен!
В кехлибарената вечер нищо сълзите не значат,
виж смолата как потече и дърветата как плачат…
И задъхан, и приведен, той я спъва сред листата,
и съблечена до глезен, пада в мрака красотата…
Една жена в лилаво
цяла лежеше в блата на нощта,
и босият и крак
трептеше с агонията на смъртта.
Тя знаеше какво
я чака, тя знаеше, но каза "Да!",
и като кладенче
във мрака потръпна нейната гърда.
Надвесен, за да
я убия, от красота опиянен,
аз ръфах бялата
и шия, за да премине тя във мен.
Покапаха върху
листата червени капки светлина,
но не засища красотата,
щом има форма на жена!
Аз виех като вълк
във мрака, и удрях като гръм в стептта,
но никой капка
не изплака по рухналата ми мечта!
И върнал се над
свойта жертва, аз изревах обезумял,
че давам свойта
страшна клетва, да пия красота без жал!
На моите родители
Тази нощ бе небето заключено,
скрито
във огромен масивен
долап.
Беше само земята - ръждиво
корито
и духът ми - уплашен
и сляп.
И в ужасната есен на
живота ми кратък
без да видя, да чуя,
да знам,
аз преминах за миг -
като вятър - оттатък,
и се върнах - на капки
- оттам…
Недоволен от своето тяло
моят дух излетя,
а нощта беше синя изцяло
от безплътни неща.
Над дърветата кротко
заспали,
в бездиханния мрак,
аз кръжах във
безкрайни спирали
и издигах се пак.
Устремен към небесния
гребен,
аз видях изумен,
че е космосът плътно
населен
с духове като мен.
Като капки боя във ефира
наредени безброй,
образувахме светеща
диря
сред космичен покой.
Но си спомних за моето
тяло,
долу в земния град,
бездуховно, самотно
изцяло,
като празен палат.
И направих ужасната грешка
-
аз се върнах пак там,
и изпълних плътта си
човешка
с насъбрания плам.
И се люшна пак моето
тяло
като клонка в нощта.
А нощта беше синя изцяло
от безсмъртни неща…
О, свобода върховна,
да се разхождаш сам
сред хиляди подтискащи
неща,
с усещане реално, че
по си лек от грам,
колкото самата ти душа…
Свободно да минаваш през
камък и бетон,
през сиви и настръхнали
стени,
тъй както през мъглата
препуска влюбен кон,
изобщо не усещащ, че
ръми…
Да бъдеш просто дух,
отърсил всяка плът
и всеки страх, възпиращ
твоя скок,
тъй както се отърсва
от капките лъвът,
излязъл от кафявия поток.
И скрил се под стеблото
на някое дърво,
което под балкона ти
расте,
отново да се върнеш
в човешко същество
с душата на събудено
дете…
Нощта като лилав салон
привличаше и тази вечер,
и носеше се като стон
пак чувството, че аз
съм вечен…
Звездите ставаха на прах,
танцувайки в нощта под
мене,
а аз се молех зарад
тях,
забил във вечността
колене.
И в лудостта на този
миг
видях от тъмното да
влиза
едно момиче с тъжен
лик
и тъжна мисъл ме прониза:
Защо съм вечен аз, щом
тя
във някой час ще се
разпадне
и земната и красота
да ме вълнува ще престане.
А тя погледна ме така
невинно, смело и безумно,
че нямах време за ръка,
когато скочи пак във
тъмното…
И чувството ми, че съм
бог
се счупи в стихналата
вечер,
и свит на синкавия слог,
аз плачех да не бъда
вечен…
Във синкаво блестеше
склона
и падаше небивал здрач,
и по стъклата на вагона
валеше дъжд наместо
плач.
Реката с голите тополки
проблеснала за миг отвъд,
проби душата с тънки
болки
и в синкав мрак обви
духът.
Навън замръкваше безсмъртно
невероятна мокра нощ
и с нея всичко недостъпно
разкри ми се в блестящ
разкош.
Гората светеше лилава
с нечуван дотогава цвят,
-
сияние, което става
през незапомнен мрак
назад.
Топеше се в мен всичко
черно,
и аз заспивах изтощен
в това пътуване вечерно
дошло след мрачния ми
ден…
И в полусън сред тъмнината
разбрах, че съм отново
аз
частица-миг от красотата,
която е около нас…
Свити под едно одеало
като в пещера от пух
бяха - мойто болно тяло
и безсмъртния ми дух.
То - превито в болка
дива,
той - безстрашно примирен,
чувстваха, че си отива
общият им земен ден.
Беше спряло всяко време
в тази странна пещера.
Виждах някакви тотеми
в ужасяваща игра.
После не усещах нищо,
нито болка, нито дух.
Беше меко, топло, чисто,
като в агнешки кожух.
През пролуките
от вълна,
през косматите стени
се процеждаха безмълвни
нови странни светлини.
Някой нежно проговори
и погали ме отвън.
И тогава ми се стори,
че било е всичко сън,
И когато светлината
се яви със полъх тих,
аз изплаках в тишината
и отново се родих…
След любовта,
най-силното чувство,
най-нежното,
е мигът,
в който приемаме безнадежното.
На дъжда в шумоленето,
на пръстта във мълчанието,
се съдържа приемането
на отчаянието...
Но вечерта е пак синя,
зелено е чувството,
и без ясна представа
аз се връщам в изкуството,
да усетя небето
от смрачената стая,
със детето във мене
да поиграя,
да докосна жената, която
минава през сянката
и излиза от нея без
да губи осанката,
и тревата, която животът
премачква
и росата, която тревата
възражда,
и жената, която в росата се къпе...
И така да превърна страха
от смъртта в най-безсмъртното
стихотворение писано
за любовта от смъртен...
Или
вещите на Габи
Във големия бял старовремски
леген
ти усърдно се
къпеш сега,
а аз гледам те в селската
нощ прероден
в оня френски
художник Дега.
И се стича водата в металния
съд...
И нагазила в малкия
вир,
ти щастливо си бършеш
червената гръд
със зеления селски
пешкир.
И светът е зелен и наситен,
и ти
се отпускаш на
своя чаршаф.
А след тебе остават
шест малки следи -
мокри стъпки по
пода кафяв...
Твоя топъл анфас е тъй
нежен и чист
върху фона на
мрака красив,
че навярно във мен би
родил се Матис,
ако имах в ръката
молив.
И почувствал какво притежавам
сега,
аз те гледам додето
заспиш,
и изпитвам дълбока зелена
тъга,
че не съм те завел
във Париж...
Върху стола с червена
дамаска
със прибрани крака ти
седиш,
като малка проблясваща
чашка
от изтънчен арабски
сервиз.
Тъй замислена, сякаш
заспала,
съзерцавам те, седнала
там, -
със наметката матово
бяла,
като истински стар порцелан.
Ти си толкова фина и
ценна,
но едва ли съзнаваш
това,
в тази вечер спокойнна,
нетленна,
наклонила към
мене глава...
Всяка вечер те моля:
"Недей
да миеш и пода! Нали
мете!"
И поглеждам към стария
полилей
с три крушки, едната
свети.
Господи, казвам му, угасни!
Тя не вижда ли, - влюбен
съм още!
И припомням си всички
велики жени,
и повтарям си "Селските
нощи"...
Ти излизаш от банята,
но
не гола, а с кофа в
ръката,
и ме виждаш - огромно
петно
там, на плочките в столовата...
Аз седя, препрочитам
Стендал,
и край мен е червено
и черно,
и даже във твоя безчувствен
парцал
виждам тайнствено чудо
вечерно...
Но потича по пошлия под
тъжно жълто-кафявата
пяна...
И умирам аз в този живот,
-
да не бъдеш ти в мен
развенчана.
Аз я заварих щастлива
и синя.
Тя, /без значение е
възрастта/,
беше си купила от магазина
рокля на старо, за пролетта.
Манджата къкреше на котлона,
но въздухът в бокса
бе синкав и свеж.
Ти даже излезе за миг
на балкона
със новата рокля пране
да простреш.
Аз се обадих на дъщерята
и я извиках: "Ела си
и виж
майка ти - по светла
от светлината,
по-ослепителна от Париж!"
"Не вярвам..." - каза
ми глас отсреща. -
"Пък и да дойда - ще
мине цял
час и вие със мама все
зарад нещо
ще си направите битов
скандал!"...
Аз оставих на мястото
телефона
и седнах на стария грозен
креват.
Мълчах и те гледах -
една синя икона
във този изобщо невярващ
свят...
Ти си клекнала в пряспата
снежна
под червения дамски
чадър,
като капчица алено-нежна
по чаршафа на белия
кър.
Ти приличаш на малка
икона,
миловидна сред белия
мрак.
Аз ти махам, разтърсвайки
клона,
и ти пращам подаръци
сняг...
Ти не казваш ни дума,
ти чакаш,
коленичил, да дойда
при теб,
и от силната рима "обичам"
да направя цял снежен
човек.
Ти поглеждаш небето как
рони
и завърташ чадъра червен.
И със старата камера
"Сони"
те заснемам завинаги
в мен, -
под небе от парцали широки,
до кола, цяла в снежен
пашкул,
и до стъпките много
дълбоки
на невидим край теб
сомнамбул...
Ти вдигаш нежния си крак
и сваляш синия чорапогащник.
И аз в изтръпналия мрак
ще стрелям цяла нощ
с калашник
додето паднат във нощта
очите ти безсмъртно
сини,
и всички шибани картини
напомнящи за любовта...
“Не
те обичам. Сбогом и прости.
Събра кураж и ме напусна ти…
Като нещастен стар и
много тъжен лъв,
загубил си любимата
играчка,
аз свих се върху пода
като връв,
мечтаейки скръбта ми
да ме смачка.
Вървяха бавно ден след
ден и нощ след нощ…
А аз лежах, лежах и
се смалявах.
Скръбта ми преминаваше
в разкош
и за какво съм тъжен
бил, забравях.
И като коте свито в кожен
мек калъф
усещах как порастват
ми мустачки,
и си мечтаех как ще
стана лъв
и пак ще имам хубави
играчки!
Видях аз цветната и рокля
от моя мрачен стар таван,
където като черна котка
живеех си щастлив и
сам.
Валеше дъжд на едри капки,
и аз от покрива блестящ
и хвърлих черната си
шапка
и черния си топъл плащ.
- Вземи ги! - викнах
и надвесен. -
И облечи ги вместо мен!
Навън е сива кална есен
и сив студен самотен
ден!
Тя трепна с дрехата си
цветна,
високо, ясно се засмя,
и като капка мимолетна
потъна в тъмната земя...
И гръмна гръм със скръб
безмерна,
че там, на плочника
блестящ,
лежах аз с шапката си
черна,
и с черния си кървав
плащ...
На моите приятели
На Петър Чухов
Тъй както вървях си в
полето веднъж
и си ритах безцелно
бодилите,
една мисъл ме бодна,
- че вече съм мъж,
и то - във разцвета
на силите!
Аз спрях и видях, че
съм част от пейзаж,
във който стърчат две
магарета
докрай натоварени с
тежък багаж.
А аз бях нарамил китарата!
И аз се ощипах - но не,
- не бе сън! -
Изглежда изпитвах най-трудното,
-
да бъда и вътре в нещата,
и вън,
все още щастлив от абсурдното...
Тогава усетих, че с поглед
студен
ме гледат полето, могилите...
Природата цяла бе втренчена
в мен,
без двете магарета,
милите,
които помъкнали своя
товар
затъваха съвестно в
тинята...
И аз се почувствах самотен
и стар...
Напълно в духа на картината.
На Пламен Киров
Мечтая за нежна тъга
на безделник
и скука в домашен уют,
където от понеделник
до понеделник
спокойно да бъда луд.
Да изляза привечер на
моя балкон
и да бъда със думите
сам,
и закачил духът си на
някой пирон,
да не мога да скоча
оттам.
На мене самия да бъда
любовник,
на мене самия - палач.
Да се ухажвам от сутрин
до късен следобед,
и самоизмъчвам по здрач.
И легнал на дъното на
моя креват,
насаме със самата смърт,
от стар философ да се
чувствам по-млад,
и от блудница малка
- по дърт.
Но накрая разбрал, че
съм само затворник,
да блъскам да бъда чут!
И избягал от къщи през
някой вторник -
да всявам в душите ви
смут!
На Никодим Данов
Ще взема и аз да се махна
накрая
от тая скапана, тъпа
държава,
наречена с дългото име
България,
от което даже и рима
не става.
Твърде дълго на полуострова
задържах се - това ми
е грешката.
А иначе всичко е толкова
просто -
недей да прилепваш
- да не ти е тежко.
Остави се на вятъра да
те духне нанякъде,
върви, завладявай, търси
приключения.
Няма бъдеще вече в тази
ливада,
няма даже храна за конете
ни…
Но ти метни се на коня
си Въображение
и бъди смел като прабългарите
навремето.
Напусни Родината - и
ще ти бъде простено,
а и да не ти бъде -
нима има значение…
Е, това е за мене днеска
картината,
и ви казвам, завършвайки
своята пледоария,
че ако хан Аспарух не
бе напуснал Родината -
нямаше да я има днеска
България!
На Янчо Михайлов
Разхождал децата си цял
ден из парка,
аз дремех на пейката
омързелен,
когато във рокля прозрачна
и ярка
една млада майка седна
до мен.
От дума на дума, покрай
децата,
споделяхме разни домашни
неща, -
аз и признах, че поливам
цветята,
тя пък - че готви със
лекота.
След туй и показах, как
трябва да чупи
на цветето връхчето,
ако много цъфти,
а тя ми написа рецепти
за супи,
които сама сътворила…
почти.
А децата играеха край
пейката синя,
слънцето губеше от свойте
лъчи,
и ние разбрахме, че
денят е отминал
по сенките плахи във
наште очи…
Ще се върна във мойта
семейна хралупа
и ще покажа, че бракът
не ме гнети,
ще сготвя на жена ми
от нейната супа
и ще си легна в леглото,
сит от мечти!
ВЪЛЧИ ГЛАД
На Пламен Антов
Някой ден ще избягам в природата,
надълбоко сред сняг и сред мрак,
преродил се най-сетне в породата
на Вълк-Единак.
Далеч от Исус и от Буда,
от Ницше и Лиотар,
със радост ще чувствам в почуда
как ставам
Звяр.
Как избива сноп козина сива
по гърба ми, по селски космат,
и усмивка, по вълчи щастлива, -
на моят сурат.
Да убивам във тъмните храсти,
да бесувам сред черната нощ,
със наслада на хапки и части
да лоча мощ...!
Но защо в мен дълбоко просветва -
незаситен - с инстинкта вроден -
гладът смътен за саможертва
на човекът
във мен?...
(А е знайно от памтивека,
че не може вълкът
да има като човека
човешка смърт!)
...И спуска се пак от баира
диво глутницата в екстаз...
Знае защо се умира
единствено
звярът в нас.
На Владо Любенов
Аз отново се чувствам
един романтичен,
малко тъжен бохем сред
софийската нощ,
все така анонимен, все
така без момиче,
все така като бедният
уличен кош!
Като сълзи се ронят от
очите ми стихове,
като птици в главата
ми рими звучат!
И е тихо край мене,
божествено тихо!
и луната е с бяла и
щръкнала гръд!
И ту плача безумно, ту
се лудо кикотя
на глупави мисли във
малкия час, -
аз не зная дали съм
дете на живота,
ала сигурно нещо велико
съм аз!
Как широка, свободна
е тъмната улица,
по която вървя като
принц всяка нощ,
и когато след време
духът ми разплуе се,
как ще страдам тогава
за този разкош!
Ще остана, нали, аз до
смърт романтичен,
ученик и бохем на софийската
нощ! -
Все така анонимен, все
така без момиче,
все така като бедният
уличен кош!…
На Мария
1.
Звезди в чекмеджето -
недей го
затваря, -
остави го изтеглено
в стаята
синя -
със купче звезди
върху звездния
прах
от изгорели неща...
Звезди в чекмеджето от
черно дърво,
О, недей го затваря,
-
нека жълтата свещ
се смали,
се смали
и изчезне,
и остане единствено
цвят на звезди
в мрака...
2.
Колко много тъга в тъмната
стая!...
Запали светлина -
като ярка оранжева котка
нека скочи на масата
тя.
Запали! -
Нека тъмната сфера
от въздуха
тупне на пода, -
вече мъничко синьо мънисто
тъга
под рижите лапи...
3.
Опъни докрай пердето
синьо -
рано сутрин,
по прозореца единствен
в твойта стая, -
рано сутрин,
за да видиш ясно как
присъства мрака
рано сутрин,
в стаята ти и във теб
самия...
... Ако срещнеш синя
утрин, -
даже и във синя
утрин -
опъни докрай пердето
синьо!..
4.
Тук всяка нощ
воал от бели сенки
се спуска
от тавана
по стените,
загатва ми,
че вънка светлината
танцува
нежно с някого, -
а вътре
аз ставам
част от мрака във ъглите,
(тя вън нехае с младите
дървета),
но аз щастлив съм
да съм черен фон, на
който
воал от бели сенки
са мечтите...
ЕПИЛОГ
СТРАХУВАМ
СЕ ОТ МЛАДИТЕ ПОЕТИ,
тичащи в следите подир
мен.
В очите им гладът за
слава свети,
а аз със само старият
елен,
затънал в снеговете
до колене,
в безкрайното небе извил
глава,
очакващ с зъби остри
и студени
да ме заръфат техните
слова.
Наистина ще бъде справедливо
във тази мразовита,
гладна нощ
сърцето най-първично
и най-диво
да победи и осъзнае
свойта мощ,
да се насити в мрачните
полета,
да стъпче туй от мен,
което бе,
и глутницата своя от
куплети
да изведе в безкрайното
небе…
Вали снегът и става бяла
риза,
полепва по гърба ми
във нощта.
А от нощта една гора
излиза,
и бавно осветява се
и тя...
И аз ги виждам - младите
край мене
стъписани от тази светлина,
а пред очите им - разпада
се и стене,
на красотата крехката
стена…
И те не знаят в тази
вечер ясна
дали да вият или да
ръмжат,
дали да ме разкъсат
с ярост бясна
или да сторят на духа
ми път.
Навярно, само още миг
- и в снеговете
аз сам ще падна - стар
и уморен…
Страхувам се от младите
поети.
Ала и те страхуват се
от мен…
Съдържание
