КРИТИКА
за Владо Любено
(бележки, студии, рецензии
за стихосбирките "Брачни сонети", "Селски нощи", "Адвокати и пеперуди", "Аз, неспособният", "Видения")поезия: от Дмитър Танев, Велин Георгиев, Елена Алекова, Пламен Антов, Тодор Каракашев, Христо Черняев, и др.
проза: Георги Тодоров, Минко Бенчев, Светлана Колева, Тодор Каракашев, Христина Панджаридис, Христо Карастоянов, Янко Станоев и др.
за поезията за прозата виж след поезията
Автор вече на четири стихосбирки (с тази), Владо Любенов стои малко странно сред множеството млади поети, повече или по-малко причастни към т. нар. постмодерничъм. Който впрочем и като същност, и като прояви се лее много разноречиво, разнокалибрено и необистрено в общата си опозиционност спрямо „традиционната" поезия, изчерпала според някои ресурса си за открития н висота. В сравнение с тях Владо Любенов (с „Видения". „Селски нощи" и сега с „Брачни сонети") твори една скрито драматична „сенснбилизирана" поезия, която - имаше такъв случай - направи нелеп прочита и преценките на рутиииниранн критици. Просто не бе припознат ефирният й лиризъм, гъсто примесен с бликаща самоирония, с омъдреност. с артистична игра, прибулваща натрупвани познания и истини. Външната й олскотеност. иначе казано, маскираше ранни себеанализи. разочарования. прозрения и отрезвления.
Димитър ТаневНАДБРАЧНИ ЖАЖДИ
(Владо Любенов. Брачни сонети (2002) Изд. „Ръжаиа-Ю")
публ. в-к "Български писател", бр.10, 2002
Докато е „Селски нощи" поетът правеше гова, завъртайки горчиво усмихнат в един ретростил мотива за любовната ненасита, инсценирайки на патриархално-селски фон нощни лудувания и пиршества на емоциите и плътта (един порив за изскубване от бремето на реалностите, от интелигентската сн настръхналост и скрупули, от урбанистичната си навичност), в „Брачни сонети" той продължава (но и подчертано видоизменя!) тази линия. Поне аз така усещам и преценявам „вампирската" му изповед себепотресение, че черпейки, пиейки. обсебвайки любовта на едри жадни глътки, установява и чувства как полека се люшка, буксува, закърнява н страда като живо, уязвимо същество. Казах „вампирска" и това като че рязко противоречи на твърдението ми за лиричността, крехкостта, любвеобилността и чистотата на чувствата и вълненията на т. нар. лирически авторов двойник, Включих тази силна дума епитет. защото наистина из "брачни(те)" Владо-Любенови сонети се открива и тоя порив на „егоизъм", дори „жестокост" в "експлоатирането" на чувствата, на привързаността и ответността на другият, на партньора (любимата, съпругата). Прочетете и премислете например „Единак". То е нееднозначно стихотворение. Под битовия му делничен пласт боледуват и се настървяват един дух, едно съзнание, сърце и мисъл, жадуващи свой съкровен, отделен, неприкосновен свят и в същото време - гърчещи се в зависимостта си от спокойствието, добротата и красотата, конто тя, ненаименуваната спътница, владее, раздава, налага като че без усилие, естествено, майчински.
Трудно е да измерим степента, „процентите" на иронията и автоиронията, на хирептрофиите, върху които са изградени, съставени картините, състоянията, реакциите тук. Тоест - не е лесно наистина да се ориентираме как да четем и тълкуваме този орелефен сонетен цикъл. Ако ще правим това едно към едно, едва ли ще успеем да уловим събраната емоцнонално-мисловна енергия на младия поет.
Ще ви подлъже играта, която най-първо се вижда. Ще се плъзнем като шейна връз олекотения стих. Явно е обаче, че и сега буквалният прочит и прякото поемане на стиховете би ги ощетило, би снишило действителната им стойност, кодовете им. При положение че човек познава Любенов и извън стихосбирките му, вероятно по-лесно би разчел отраженията и ходограмите му. Той е някак двуобраз, един своего рода „Янус".
С професия, изискваща трезвост, вътрешна дисциплина и категоричност (адвокат), с живо любопитство и умения за влизане в новестите и примамките на електрониката и информатиката, като дух (нека даже кажем - като душа) той е съвсем друг - лабилен, оггголен, абсорбиращ, сантиментален. Всички тези противоречиви качества н дадености у човека Владо Любенов са прелели омесени и у поета, в стиховете му. Затова един път той може дори да се глуми с любовното си минало и настояще („Прилепване"), друг път - да се самообвинява, да чопли леко мазохистично съвестта и угризенията си („Здрач"; „Време"), в трети случаи - да ревнува, да рискува, да се бунтува, все самоосъзнаващ и самонаблюдаваш се в иначе удобните брачни „окови" („Флирт", „Ценност", „Любов". „Раздвояване"), в четвърти - сепнато да тълкува споменатото си ранно разочарование от повторяемостта, еднаквостта, летлнвостта на илюзията м семейно равновесие, изпълнсност и щастие („Гланц", „Тътен", „Остров"). А и кой знае дали това последното (колебанието, съмненията, обезсърчението} не е и - донякъде поне - психологически и лирически конструирана поза. самовнушаване на сила и независимост, необичайна форма на прикриване на ревност и отдаденост, и още - дали не са „театрално" въобразени сцените (вижте "Отрупване" или „Страхове"), чрез които се самоизпитва и проверява, изпитвайки и проверявайки таха и жената, човека до себе сн?.
Което и да е най-вярното и най-точното в анализа и реденето на тези две дузини стихове на Владо Любенов, уверено може да твърдим поне това, че яко е „прилепнал" о поезията (негов е думата!), че й се е обрекъл на вечно драговолно робство. В този смисъл можем да повярваме на лирическия му избраник, че обречението му на любовта, верносгта и брака бива да се считат понякога и като своеобразна внвисекция, като болезнена личностна проба, като периодична апнея, винаги последвана обаче от спасителни поемания на любовен въздух и възкресени чувства.
Тодор В. КаракашевЗащо не мога да се отърся от натрапващото се смесено чувство за нещо необичайно и в същото време някога вече изживяно когато чета стиховете в новата книга на Владо Любенов? Дали от предразсъдъците след некраткото общуване с него и лириката му, или поради усещането за нещо сантиментално в тоя свят без сантименти? Свят, повече практичен, отколкото духовен, но повече меркантилен, отколкото практичен.ЛИРИКАТА НА ДЕЛНИКА
(Владо Любенов Адвокати и пеперуди (2007) Изд. „Български писател”,С. 2007, публ. в.”Пламък”, бр.7-8/2008 и "Литературен свят", ел.списание 2012
Още в самото заглавие са намерили мирно съжителство две, общо-взето несхождащи представи за изящните, но мимолетни пеперуди и чисто материалната, а често и двойнствена същност на адвокатството. Мисля, че едно от големите достойнства на книгата е именно умението на нейния автор да открива лириката в една тъй прозаична професия, в която привидно няма лирика. И която също борави с думи, но там те имат коренно различна мисия. Лирическият герой, (да ме прощавате за клишето, но в случая то е необходимо и на място), е човек, който много дава, но малко взима. За всичко е виновна душата. А любовта е просто нещо толкова, че нито можеш да го обясниш, нито да му влияеш по някакъв начин. И тогава единственото, което остава е, да се изживее напълно и докрай, без мисъл за последствията.
В конкретиката на лирическия изказ някак органически достигаме до иначе смущаващитe въпроси: Онзи, който обича искрено и всеотдайно винаги ли страда накрая? А трябва ли непременно да играеш, за да си щастлив в любовта? Времето ли е виновно за всичко това и всъщност кой на кого влияе времето на човека, или той на него? Владо Любенов не само не бяга от отговорите, но в отношението му се съзира нещо дълбоко лично и боляло-непреболяло.
Такива внушения изпълват художественото пространство на „АДВОКАТИ И ПЕПЕРУДИ“. Те дават представа за любовта не като комплекс от емоции, а като състояние неподвластно нам, което прави лошите добри и добрите лоши. Пак тя разбутва представите ни за нещо романтично и нямащо нищо общо с материалния свят, където всичко се купува и продава. Любовта в стиховете на Владо Любенов е прашката на Давид, запратена срещу бездушието и арогантността на обществото. Вижте „ЦВЕТАРКАТА“, „ИЗНАСИЛВАЧЪТ“ или пък „ОТРАЖЕНИЯ“ и ще разберете какво говоря.
Тази любов може да бъде груба и чувствена, позната или мистична но едно е сигурно с предизвестен край и усещането за нещо безвъзвратно изгубено.
В началото Клиентката беше красива жена,Другата голяма тема от стихосбирката „АДВОКАТИ И ПЕПЕРУДИ“ е Жената във всичките й превъплъщения. Но ако кажем само, че нейното присъствие в текстовете на произведението е убедително, все едно, че не сме казали нищо. Жената от стиховете на Владо Любенов е видение от плът и мистерия от форми, чието съчетание те кара да въздишаш от носталгия по всичко изживяно и неизживяно. Понякога тя е само символ красив и недостъпен, в други случаи е толкова реалистична, че се приема не само и не толкова със сетивата или фантазията, а като нещо матерално и затова още по-вълнуващо.
стоеше пред мойта кантора
с олющена сива и мръсна стена,
където не идваха хора...И накрая
Тя дръпна роклята
и страшно чисто гола
изправи се настръхнала в нощта...
А аз седях и плачех сам на стола,
изгубил най-красивата мечта.
Както е в стихотворенията „ОТРАЖЕНИЯ“, „ТЯ БЕШЕ С БЯЛА, МНОГО БЯЛА“, „ПОСЛЕДНА ДОЗА“, пък и почти навсякъде. Безхитростна и емоционална не по мярката на времето, тя търси любов и дарява любов без да се влияе от условностите на времето или кварталното обществено мнение, хем без изобщо да се замисля за това.
И колкото е по-ефектна външността, толкова душата е по-чуплива, макар и разумът ни да диктува обратното. Хубавото е, че по волеизява на автора накрая все пак има по нещо оптимистично в песимизма си, което въпреки всяко страдание и неразбиране, да ни подсеща, че сме хора, че има още такива понятия като нравственост, състрадание и взаимност.
Самите стихотворения като цяло са „сюжетни“, те чуждеят както на празното философстване, така и на псевдоинтелектуалните пустословия, целящи преди всичко да направят впечатление с обвивката, вместо със съдържанието. Впрочем това най-добре може да го каже читателят, този доверчив скептик, който е трудно да бъде излъган.
Сборникът никак не е малък за поетична книга, поне е достатъчен да даде представа за неговия автор. А Владо Любенов спокойно може да се причисли към не чак толкова многото поети у нас, които не могат да бъдат сбъркани, след като веднъж си прочел стиховете им. Дали това е стил, дарба, отношение към словото, или и трите едновременно, е нещо, което всеки може да прецени сам за себе си.
Поетът налага една нова образност, която не е най-характерното нещо в предишните му книги. Той не насилва стиха, нито пък стиховете му насилват вкуса на културния и по принцип добронамерен читател. Убедете се и сами, вместо да се мъча да го обяснявам:Видях ли, не видях ли в парка,Толкова е изчистено, че просто няма откъде да го пипнеш. А може би това е една от формулите на успеха да бъдеш нов и различен, като същевременно си оставаш същия като преди?
посред мъгла и мрачна готика,
жена настръхнала шишарка
с петна от сняг и от еротика.От връхчетата на елите,
до връхчетата на гърдите Ј,
прецеждаха се светлините
паяжинно-възхитителни.
(„Здрач“)
Първото, което ме впечатли е, че Владо Любенов е роден, живее и работи в София, а е кръстил своята стихосбирка „Селски нощи". Виденията му в тях идат от предишната книга - от финалния триптих, Влязъл в първия цикъл на най-новия сборник засега на този самобитен поет.
Велин ГеоргиевСЕЛСКИТЕ НОЩИ НА ГРАДСКИЯ ПОЕТ ВЛАДО ЛЮБЕНОВ
(Владо Любенов - Селски нощи (1995) , изд. "Фонд ДГ")
публ. сп.Пламък", бр.9/10 1998
Казвам самобитен и бързам да поясня, че Владо Любенов е с най-хубавата българска поетическа традиция - той е при Димчо Дебелянов, при Димитър Бояджиев, при Кирил Христов и в известен смисъл се докосва до поетичните светове на Борис Христов, но това са само докосвания, нищо повече.
Този поет ме бпечтали някак внезапно и ме спечели за себе си. Затова му предложих да гостува на литературния салон „Старинния файтон". Удоволствие е да поканиш такъв поет и той да озвучи залата с изящното си слово, с присъствието си, с почитателите си. Защото селските нощи на този все още млад градски мъж е категорично доказателство, че е със свое лице в най-новата ни лирика, че първо е намерил себе си и тогава е потърсил място на поетичната сцена сред многото гласове, разчитайки на своя глас. Това е лирик на вътрешното вглеждане в самите тайници на душата, поет с вродена толерантност и деликатност в отношенията си с околния свят. Този тих, ненатрапчив, скромен, бих казал, поет, не ми даде никаква възможност за колебание дали да го приема или не. Защото някак неусетно ме въведе в своя интимен свят, разкри ми цялата сложност и прелест на преживяванията си, внуши ми, че човекът навсякъде и във всичко е беззащитен и раним. Защото е човек. В стиховете на Владо се срещам с конкретния човек, обичащия, изпълнения с резигнации. Финесът, с който ми говори този изискан лирик, изцяло е в класическия стих и е далече от фоайерверките на словесните фокуси на мнозина кокегпиращи млади и не дотам млади стихотворци. Този финес е най-красивото в песните на все още младия ми колега. Той е поет без уговорки, без каквото и да е съмнение. Хубав поет. Чист, искрен, въздействащ като музиката на Моцарт, идеща от глъбините на душата му, или по-точно идеща от някъде. Неслучайно в стихосбирките на Владо има реквиеми, има нощи, мрак и звезди, има някаква тайнственост, някаква мистерия в най-добрия смисъл. Има ходения по духа, общуване чрез духа, има будуване, има живот, но не този - нашия, катаднебния; поетичен живот има и това придава на стиховете му истинска цена на стойностни лични творби, Владови рожби. В рамките на всяко стихотворение този поет успява да създаде психологическо напрежение, подлагайки себе си на самопроверка чрез себеанализи. Така той постига истинска дълбочина. Завладяващата искреност и художественото мислене е доказателство, че писането на стихове за Владо Любенов не е развлечение или хоби, а сериозно, съдбовно призвание, на което той се е посветил. Той е приел поезията за единствения за себе си начин на общуване със света около него, колкото и самотен да се чувства в този свят. Любовта е основният идеал в поезията на този млад автор, той е открил по сбой път, че тя е единственият спасителен бряг за постигането на хармония, за преодоляването на дисхармонията всъщност, и че любовта е живот, а само животът няма свой адекват, както е казал Йосиф Хербст. Лиричните изблици са овладени от Владо, бих казал в известна степен дестилизирани, стилизирани, изчистени от всичко излишно, което му предлага в изобилие битието. И въпреки това на читателя му става ясно, че лиричният герой в поезията на Владо Любенов е един неспокоен, безутешен, притеснен в известен смисъл човек, че от него излъхва мъчителна напрегнатост. От стиховете в „Селски нощи" пък и от предходната - „Видения",
ни завладява непосредственото авторово вълнение с възклицания и въпроси, с насечена реч или влечение към философски размисли. Бързам да кажа, че този лирик ратува за вътрешно извисяване на духа, за душевно пречистване и толерантност един към друг, особено когато сме един срещу друг двама - мъж и жена, загледани в микрокосмоса на човешките ни светове.
И ето че ми се дощя да кажа нещо за фантазиите и мечтанията на поета Владо Любенов.
За какво всъщност става дума в стихосбирката „Селски нощи" на младия поет. Може би става дума за любов, за грях, за смърт, за съвокупление и изкупление. Или за всичко това, събрано в калейдоскопа на фантазии и реалност, на видения и мечтания, фантазии на тема „Селски нощи" с езическа любов и греховни изкушения, преплетени с тревогата за духовното и нравственото здраве на човека, за студенината на утрешния ден - наш безпристрастен съдник, за неосъществените мечти, за живота и смъртта. Но можеш ли да отделиш фантазиите от реалността в съзнанието на поета? За Владо Любенов това е един свят - светът на поезията, който превръща всичко в красота и одухотворява човешкото пространство.
Книгата се състои от три цикъла: „Селски нощи", „Парченца от мен", „Глад за грях". Това не я прави разнопосочна, а само по-богата и разнообразна. Мярката за единство е преди всичко в качеството на предлаганите стихотворения, което не е накърнено в нито един стих, в нито един детайл на художествения текст. Владо Любенов е изграден поет - поет по рождение и съдба. Ние, читателите, не станахме свидетели на неговото творческо изграждане. Нищо чудно и той да е извървял творчески път със зигзаги, отклонения и несъвършенства. Но тази продукция е останала в собствената му творческа лаборатория, каквито примери има в нашата поезия, като Далчев, Борис Христов. Пред нас той се представя като зрял, завършен и талантлив поет със собствен почерк и собствено поетическо пространство. Това е почеркът на романтика, поставил върху земните радости печата на неземните изживявания, създадени от собственото му въображение, за да извисят нашата човешка природа и да покажат нейната уникалност.
В реалния живот поетът битува така, както се полага на поет: в собствен свят, в хармоничен безпорядък в миговете на вдъхновението си, в разсъжденията за живота и смъртта, вгледан в себе си с неосъдителното чувство за превъзходство над другите.
По-интересни са обаче не темите, а начините на поетично вглеждане в света и на себеизразябане.
В поезията на Владо Любенов най-обикновени детайли от всекидневния интериор се превръщат във вещи, заредени сякащ от дългото вглеждане и размисли с постовата енергия. Така вещите губят прагматичния си смисъл и се превръщат в значим факт от друг свят, в художествен образ. Вазата, може би тази същата, която стои на масата в дома на поета, се изпълва с неговото напрежение, става част от поетичния му свят.
И аз като черната ваза
ще се пръсна някой ден.
От любов или. омраза -
хвърлете цветя върху мен.
И един банален пирон, навярно разместван многократно в пространството, за да се превърне в неочаквано, но толкова изразително сравнение:
А на малкия перон
аз стая и плача
като тъжен стар пирон
и ръждясвам в здрача...
Още по-интересен е другият свят на поета - създаденият от него свят на фантазии и нежни страсти. Едно любовно чувство сякаш се превръща в център на живота, защото в него се проявяват толкова много важни за битието ни неща: характер, порив, целеустременост, всеотдайност, усещане за вечност и безсмъртие.
В поезията на Владо Любенов няма нищо сладникаво и нито следа от сантименталност в любовната лирика, която понякога при други автори води до шлагерност. Тук няма любовни терзания и признания. Не чувството, а неговото изживяване е в центъра на поетическия текст. Наслада, вдъхновена страст, жар - за тези неща става дума в поезията на Владо Любенов. Има обаче нещо особено 6визразяването на тези състояния. Някакъв полъх от богомилството - от самодивските му хора, от безумството на страстите им, от особения замисъл на техните среднощни сборища под луната, на поляните, сред природата. Но това са страсти, очовечени от християнската религия - от нейния стремеж към чистота и нравствено съвършенство, от нейното изискване за хармония и ред, облагородени от рицарството и всеотдайността на цивилизования човек. Има нещо ритуално в любовното съединяване в поезията на Владо Любенов. В стиховете му е заложен сякаш някакъв идеал за жертвеност в името на това да бъде показана, да бъде отприщена свободата и красотата в човешкото тяло и дух. Лирическят герой в поезията на Владо Любенов е носител на мьжкото начало в любовта и битието. Силен и буен, той ни завладява с обаянието на физически здравия и нравствено красив българин, с неговия темперамент и духовност. Твърд и страшен пред дръпнатите врати, решен да влезе, където си е наумил, когато го хванат мътните. Един съвременен езичник, готов да създаде и изживее мига на сладострастта, за да го превърне в магия, в миг на божествено съвършенство, за да се любува на сътворената от него красота.
Ще изляза от тъмните вирове аз,
ще те сложа пред мен на тепсия,
и със синята кърпа на небето над нас
бавно твоите крака ще изтрил...
Този лиричен герой не е мъж завоевател и изкусител. Той печели с нежност, благородство и всеотдайност. Той не обещава, той създава рая, стъпил здраво на земята.
Ще забия в земята колене,
ще разтворя широко ръце,
ще се чукнеш, ти леко във мене
и ще паднеш до мойто сърце...
Ето такива са фантазиите на поета Владо Любеноб. фантазии и надежди. Защото всичко е в бъдеще време (ще дойда, ще седнем удобно в балкона зелен, ще усетя, че ти си наблизо).
Има някаква особена нега и сладостност в стихотворенията от последния циuъл
„Глад за грях"- И девствен грях - таuа би могло да се нарече настроението, uоето съпътства отлитащия миг на несъстоялата се среща с мечтаната жена, Това е помисъл, стремеж, страстно желание, тук стихът е изчистен, разтоварен от сравнения, метафори и други стилистични фигури. Разчита се на словото - точно, изящно, изразително. Колuо чист и нежен, дори свенлив е този поетичен грях. Даже най-греховното стихотворение от този цикъл - „Прелъстяване", (Защото наистина има нещо греховно в това да се превърнеш в рошаво птиче, за да осъществиш акта на прелъстяването), в което е включен и образът на смъртта като символ на разпада, дори това стихотворение е построено върху пречистващата идея за предизвиканите от изпепеляващото чувство сълзи в прекрасните очи. Усещането за грях е също чудесно, може би по-интересно от самия грях. Поне за поетите, Които държат на духовното равновесие. А Владо Любенов е именно такъв поет - толерантен, джентълмен.
Докато се взлеждах в текстовете на поета Владо Любенов, в паузите четях паралелно анкетата на Иван Сарандев с Валери Петров. В доста дългия тборчески път на този голям български творец има от какво да се поучим, казани са много съкровени неща от лабораторията и от самия творчески процес. Подсъзнателният поток на мислене извиква интересни детайли. И на едно място попаднах на нещо, което никак не ме изненада, но е важно. Валери Петров казва, че за него са писали много критици, но нищо не са му казали, което той да не знае за своята поезия.
Убеден съм, че и Владо Любенов не е чул нищо от мен за своите стихове, което не знае, още повече, че аз не съм литературен критик, а негов по-бъзрастен събрат. За мен е важно, че отзивчивата ми душа сподели онова, което е почувствала, че се е насладила на изящното поетическо слово, че я е пленила виелицата от чувства и образи, от светлини и звуци в неговите „Селски нощи", защото, казано честно - аз съм селянинът, а той е градското чедо. Но бьрзам да предупредя: няма селска и градска поезия, има поезия, която ни събира. В този случай - благодарение на талантливото перо на Владо Любенов, едно ново име в най-младата ни поезия.09.03.1998 г.
Димитър ТаневПредходната стихосбирка на Вл. Любенов „Видения" беше според мен своеобразна прелюдия към новата - „Селски нощи". Затова нека припомним каквиии бяха постовите видения. Първо, тази стихосбирка бе населена, препълнена дори с женски образи и присъствия - реални н бленувани, истински и сънувани, ррромантично възвисени, сякаш наистина изплуващи из здрача. Това е жената, която слиза от високото, от циганската махала, „разлистена", по думите на поета, възхождаша по бяла риза към Млечния път. В друго поетически изписано мигновение тя се превъплъщава в малка жена. заспала доверчиво на постовото рамо. някак светеща в мрачината на нощната гара, в очакване на влака и на нещо друго, може би, възможно само в краткия н неспокоен сън. Трети път тя излиза из есенния мрак и сякаш озарява пътя на поета, просветлява душата му. Още веднъж - съшата или друга - тя ще плува навътре в морето като хартиенааа лодка-играчка, а на брега все повече ще се отдалечава ненужната купчинка нейни дрехи.ГЛАД ЗА ГРЯХ
(Владо Любенов - Селски нощи (1995) , изд. "Фонд ДГ")
публ. сп."Летописи", бр.1/2 1997
Има още стихотворения във „Видения", които пак - но в по-друг план - подсказват бъдещата поява на „Селски нощи" (цикълът „Песен за старите къщи" например или онази група стихотворения, които започват с „аз"-акцентн и разкриват едно странно, неочаквано, мило като поза и изповед себеснижаване: „Аз съм стотинката, на пътя подхвърлена", „Аз от всички все още бездомен останах", „Аз ва всяка цена трябва да бъда обичан", „Аз съм един необмислен дух", „Аз мечтая за тежка а нежна тъга - като някаква болка утробна"), И прочие,и прочие.
Казахме себеснижаваие, ала не е такова всъщност постовото самочувствие. Просто една бързо дошла зрелост го въздига, но и тормози, създава му комплекси и го връща носталгично назад, но пък го презарежда с отсъдата да попива като бигор живота и смъртта, повтарящи се наоколо.
Това, което бе загатнато като поетика, като стилистика д в известен смисъл като провокация, е завихрено, изведено докрай в „Селски нощи". Същият този Владо Любенов, млад мъж и урбанистично устроен човек, завърта тук в един ретростил мотива на любов¬ната ненасита. Завърта го с усмивка и болка, връща го в примитива, в селската му изначалност и естествеиост и някак обистря нагона, еротиката, придавайки им фолклорен оцвет, етнографска картинност и аромати. Сякаш извадени извън времето, извън неискрения свян и скрупули, извън собствения му живот на плах и обременен интелигент, неговите възстановки (или инсценировки?) на любовното лудуване, на нощните пиршества на плътта са всъщност много романтични и носталгични. Балканът, плетената къща, ливадите, мърморещата река, топлият здрач, тънкият месец, разлюлените пламъци на огнището, бялата нощница на любимата, собствената му караконджолска сянка на дебнеш „черен к влюбен овен", бликналите тела на двамата, екстазът, умората, новото втурване в страстта - всичко това е било и не било, то е истинско и въображаемо, спомен и непрегоряло желание. Стихът е непристорен, някак опростен, неопитомен и посвоему предизвикателен спрямо модерното, тежкото, еннгматизирано и офилософено стнхотворчество.
Това скланяне към изчистения до разговорна простота стих продължава и в ония творби на младия поет, в които той се автопортретува. Обикновено двукуплетни, лаконични (цикъла „Парченца от мен"), леко самоиронични, те отново издъхват авторовия „Глад за грях" (заглавие на третия цикъл), изписват нататъшното му житие, когато любовта бавно се усмирява, делникът, задълженията, реалните чупят илюзиите, потушават (но не докрай!) романтичните мечтания н импулси и го въвеждат в битността му на скован от обществените канони човек, на странник и поет, „ разкъсван и смутен" от трудните уроци на живота, оцеляването, приспособяването, смъртта. Чужд всъщност на Кирилхристовските вакханални пози и заклинания, поетът жадува красотата и хармонията, като гном, като къртица рови, проверява дупките и таваните на собствения си недоуреден живот и същност и се мъчи да измъкне оттам посърналите си мечти, любови, жестове и думи, да ги спаси от разпадане и обреченост.
Димитър Танев
АДВОКАТ НА САМИЯ СЕБЕ СИ
(Владо Любенов Адвокати и пеперуди (2007) Изд. „Български писател”,С. 2007)
публ. в.”Словото днес”, бр.3 от 31.01.2008Това да си разлчен, да излъчваш „другост"', както сега „модно" се изразяват някои пишещи за литература, би следвало да се счита за предимство на поета, за доказателство, че той има индивидуален глас, свой подход и стил, свой отличителен поетически свят. И то е така, що се отнася до Владо Любенов, който сред (сравнително) младите свои събратя стои наистина някак единичен, друг, далеч от „постмодернизмите" им и по-близък до класичността в правенето, в „изпяването" на стиха. Това обаче като че го прави и малко несигурен, бидейки „без гръб", някак естетически, групово неприобщен¬, сам и странен, почти „старомоден”.
Такава представа за неговата поезия и мястостоене сред стихотворците ни се наложи още със стихосбирката му „Селски нощи". Четена едно към едно, тя не му предвещаваше успех с ретро стила си, с онзи инсцениран патриархално-селски фон, на който младият поет (иначе градски човек до мозъка на костите си) разгъваше въобразени нощни лудувания и пиршества на чувството и плътта. Тези „постановки", насочвани обаче все по-явно към една „вампирска", „егоистична", „хищна" (също така хипертрофирана) любовна изповед, към себеанализи и себепотресения, продължиха кинематографично и в следващата стихотворна книга на Вл. Любенов „Брачни сонети". Там поетът, покрил напълно своя „лирически герой", черпеше, пиеше, консумираше любовния екстаз (реален или виртуален) на едри глътки, бързо, сякаш с усещането и страха, че любовта полека-лека му се изплъзва, умира в бита, застрашена от навика, от самопотребяването, от прииждащите все по-нагьсто разочарования, отрезвления, крахове.
Новата стихосбирка на Владо Любенов „Адвокати и пеперуди" пак и отново е в същата тоналност, но пак и отново е в същото време „по-друга". Засилили са се тревожните себевглеждания сега, раздвоението му - негово изпитание - е още по-силно. Посветен на професия практична, ровеща из язвите и „мръсното бельо", из греховете и конфликтите на хората (юриспруденцията) и в същото време кодиран и мотивиран да служи на поезията, на небесните реяния, на образните обсебвания и магии, поетовият двойник страда от собствената Янусова двойственост и все по-трудно намира себе си, все по-често губи красивите мечти, все повече го гнетят безпо-щадните и ясни правила на живота.
Че се наслагват, че се увеличават тия състояния у поета, личи и при съпоставката на новите му стихове с някои от предишната му книга „Приемане на безнадеждното", където „Етюд в блатото", „Етюд в безистена", „Етюд в здрача" сякаш ни подготвят за приемането на все по-сгъстявашата се мрачност в уж просветлената му поезия. Та заключението ни е, че все по-видимиге подобни усиления едва ли вече са толкова поетическа игра, колкото резултат на реалното у поета догаждане за бавно отлитащата младост, за измамността всъщност на при¬казката, наречена любов, за „недошлия Бог". Някои от стихотворенията в „Адвокати и пеперуди" („Кучката", „Съзряване", „Някой", „Сюрреалистично"), последните три вероятно неслучайно финални, вървят вече пряко към огрубяването, към „погнусата" (нека си позволим едно отпращане към Сартьр) от мизерността на житие-битието, което мачка хората, достойнството им, чистотата им - тази, която поетът най-много цени, тази, която търси той постоянно, мъчейки се да опази юношеското в себе си, свяна, наивността, вярата в любовта, в жената, в семейството. Може би и затова - контрапунктно някак - съставя той тия чести в новата си книга „воайорски", „комплексарски" сцени. Иска сякаш да се измъкне от себе си, да заприлича на всички и всичко наоколо.
Иска да се самоиронизира и самонакаже за¬ради лудия си копнеж към „пеперуденото" живеене. Каквото освободено, лекокрило състояние може да се осъществи, експонира и разискри комай тъкмо и само чрез условността, безграничието и целебността на поезията: негов, поетов едничък спасител, другата, най-съкровената и ревниво поддържана форма и стимул на собствения му живот,
Такива или подобни са, разбира се, крайните граници, до които може да ни доведе един от прочитите на поезията, която Вл. Любенов е затворил между кориците на стихосбирката си „Адвокати и пеперуди". Допускам, вярвам, че той - мек, уязвим, мечтателен човек и поет - не чете и не тълкува точно така живота си, настроенията си и поетическите си визии, защото е приел, „усвоил" тази си раздвоеност. Защото това, че се топи във влечението, в еротиката, че е чувствен, че слива емоция и плът, че фантазира до захлас с мисъл и тяло, е енергийният му „ресурс", е белег за „мъжкост" (още една любима дума на новите литератори), за жизнелюбие, за неизчерпаност и ненасита.
И най-вече - белег на бликащата в него, но сякаш давещааата го лиричност. Което впрочем бе и най-ярката отлика на този поет още в първите му стъпки. Нека прочетем сега и тук стихотворението му „Писмо до Пепеляшка" и ще се убедим, невям, във верността на това твърдение. Ето завършека му.Като в стара приказка вън ще вее здрача,
аз ще се събудя в някой малък час
Ако теб те няма - малко ще поплача,
ако теб те има - принцът ще съм аз.
декември 2007
Пламен Антов
АДВОКАТЪТ И ПЕПЕРУДАТА: ЖЕНАТА В НЕГО
(Владо Любенов Адвокати и пеперуди (2007) Изд. „Български писател”,С. 2007)
публ. в. „Литературен вестник”, бр.32 / 2008г.
1.
По ред свои особености поезията на Владо Любенов рязко се отличава от преобладаващата поетика на неговото поколение (някои биха изтълкували това и като известен анахронизъм). Със своя лиризъм, склонност към фабулиране и техническата сръчност на класическата метрика тя възбужда по-скоро ретро-асоциации – с Валери Петров например; аналогията е просто натрапваща се, що се отнася до съвършеното взаимопроникване на лирическо и епическо – похват, който може да бъде обозначен с оксиморонното понятие епически лиризъм. Изтънчената пластика на стиха и самоартикулацията на Аза по валерипетровски е съчетана с елементи на епическа обективация: ясна, отчетливо композирана фабула, случка със собствена завръзка и развръзка, нерядко и диалог.
В последната стихосбирка на поета “Адвокати и пеперуди” този епически компонент е налице повече от когато и да било. Това придава известна композиционна хомогенност на книгата, макар че, от друга страна, е повод за обвинения в монотонност. (Тук ще си позволя да призная и собственото си съучастие в композиционното оформяне на книгата – без, разбира се, да надценявам заслугите си, ненадхвърлящи скромната роля на доброжелателен съветник. С известна доза цинизъм ще вметна, че случаят би могъл да бъде пример за това, как критикът участва в производството на самата книга, манипулирайки я по начин, който да му позволи впоследствие да защити собствената си критическа теза.) Зная, че авторът е обвиняван също и заради дължината на немалко от стихотворенията си. Всъщност големият обем на творбите му е неотменна част тъкмо от това уникално качество на неговата поетика – епическият компонент в нея, умението на поета да фабулира. Бих определил голяма част от стихотворенията в книгата – най-добрите сред тях – като своеобразни лирически разкази (short stories). А за да се разгърне една фабула обикновено са нужни по-голям брой куплети.
Сред доминиращите качества на тази поезия бих отделил две: задълбоченият, извънредно внимателен психологизъм и неговата предимно жестуална проявеност. Психологията на героите е виртуозно закодирана в техните жестове, в езика на тялото, в “материята” на гласа – паузите, недомлъвките, многоточията… Стихотворенията са психологически етюди, сведени до своята телесна проекция и реализирани чрез нея. Разказът пестеливо фиксира отделни жестове, които маркират ключови пунктуми от психологическия сюжет, оставяйки достатъчно място за въображението на читателя, който сам да запълни пространствата между тях по един или друг начин.
Това, което прави авторът, е да наблюдава, превърнал се във внимателен воайор, дори когато сам той във физическата си хипостаза е герой – реален или фантазмен. Неговата роля е по-скоро на екран, върху който се прожектира и снема психологическият образ на действието: въпреки своя реализъм, стихотворението разгръща не толкова “външната” реалност, колкото нейната психологическа проекция. Което пък отваря вратите на сложна верига от релативизации и замествания, на една уникална игра между реално и фантазмено (на която ще се спра по-нататък).2.
Друга определяща черта – тази поезия е нажежена до пръсване от еротика. Но еротиката е въведена в нея по един изключително естетски начин, ненатрапена, психологически рафинирана. Тя е абсолютно лишена от онези екстравертни задачи да шокира, да разкрепостява, да руши и обновява литературния език, каквата бе ролята на този тип епатираща образност през 90-те години. В поезията на Вл. Любенов еротиката не споделя подобни авангардистки – политически или езикови – амбиции. Тя функционира на две, трудно отделими едно от друго нива. Първото е чисто естетическо, и като пластика на изображението, и като отношение. Но по-интересно е второто – метафизичното. Еротичният сюжет обикновено е дифериран (нека въведем още тук този термин, който и по-нататък ще ни е нужен) – понякога чрез митологична алегория (Йоан и Саломе), но най-често фантазмено отместен “напред” във въображението (напр. стихотворението “Последна доза”) или “назад” в спомена, който впрочем също е фантазъм (“Здрач”):
Видях ли, не видях ли в парка,
посред мъгла и мрачна готика,
жена – настръхнала шишарка –
с петна от сняг и от еротика…Може да се каже, че поезията на Вл. Любенов е калейдоскоп от десетки еротични ситуации, които въображението разиграва. Дестилирана през въображението на лирическия Аз, еротичната ситуация е в пълния смисъл на думата платонична – това не са “реални” сюжети, а само техните сенки, прожектирани в дъното на пещерата, или по-точно на “хралупата-въображение”:
Аз притаих се и утихнах
в хралупата-въображение,
и я видях с очи на рис как
докосваше се без стеснение…Тази хралупа е толкова уютна, че Азът трудно би понесъл самата реалност (“Страхливецът”).
Стихотворението “Страхливецът” впрочем е едно от най-важните в книгата, то е по специфичен начин фокусно за нея, доколкото в най-чист вид представя, синтезира основния антагонизъм, който тя като цяло разиграва, разкрива същинския й жанр – жанрът на баталията. Именно тук е пряко изобразено онова, което е скритият разказ на цялата книга – разказът за един безпощаден двубой: Мъжът срещу Жената. И още повече – то фиксира изхода от него. Изход, който ясно личи от самото заглавие: цялото стихотворение със своите 13 куплета е пространен и аргументиран разказ на лирическия Аз за собственото му поражение и за абсолютната победа на жената.
Нека проследим този разказ. Началото му е особено драматично и на практика ни хвърля в самия епицентър на бойното поле:Тя всичко през прозореца изхвърли –
роклята, бикините, срамът…
Истинска жена от кръв и плът.
Обърна се. Дъхът й ме опърли.Още с първата си атака противникът е спечелил решително предимство. Неотразимата си мощ жената е постигнала в самия акт на събличането, т.е. разкривайки своята абсолютна природност. Натрупванията на културата, социалните конвенции, моралните условности при нея са само една ефимерна обвивка, която може лесно да бъде обелена чрез алегоризиращата градация на събличането (роклята–бикините–срамът). Процесът е отявлено редукционен и целта му е да се постигне атавистичната мощ на тялото-природа. Първото нещо, което културата – като самоналожена обременост с рационални и саморефлективни мета-способности – осъзнава в тази ситуация, е собствената си уязвимост, безсилието си (“Аз бях поет, но не самоубиец./ Отстъпих с гръб към бялата врата.”).
След тази ритуална рекогносцировка на силите на бойното поле, която е разиграла в сгъстен вид целия сюжет, започва същинската баталия. В началото Азът изпробва аналогичен маньовър – опит да се копира стратегията на противника, макар и по един малко тромав и педантичен начин, само отдалече напомнящ нейната стихийност (“Съблякох се внимателно и бавно./ Опънах дрехите си върху стол.”). Осъществен по този буквален начин обаче, маньовърът се оказва неефикасен; равнопоставеността е краткотрайна и привидна. Това е само един обречен опит да се спечели битката на чужда територия. За културата природният статут е невъзможна опция; веднъж придобито, мета-съзнанието не може да бъде тъй лесно пренебрегнато или загубено. Метафизисът може единствено да рефлектира радикалната другост на физиса, но наивната идентификация с него, регресът към щастливата невинност на собственото пред-състояние са илюзия. На подобен терен мъжът е предварително обречен. Той може да постигне/победи жената-природа само отвъд нейната природност, в сферите на метафизичното, чрез една вторична, обемаща в себе си природния физис и надграждаща го мета-рефлексия – сфери, където метафизичното като начин за отдалечаване от природното се интерферира с ониричното:Желая те – отвърнах. – Но, прости –
единствено насън и отдалече.Тук, в дискурса на мъжа, е подсказано едно друго възможно разрешение на сблъсъка, друг изход от баталията – на неговата собствена територия.
По-нататък ще видим как е разрешен този сблъсък. Но преди това е необходимо да направим една уговорка: поезията на Вл. Любенов може да бъде харесвана – и определено е харесвана – по различни начини. Разходката из личния му блог (http://geocities.com/vladolubenov) ни предоставя прелюбопитни свидетелства за едно наивно, емпатиращо харесване, предимно – както следва да се очаква – от страна на дамската аудитория. Едно “топло”, чувствено четене, към каквото тази поезия несъмнено предполага, най-вече със стихотворения като “Писмо до Пепеляшка” или “Жената, която заспива до мене”, откровено балансиращи на ръба на чалгата, но и като цяло (и в този смисъл тя е съвършеният пример за нещо, което можем да определим с поредния оксиморон – спонтанен постмодернизъм, ако изобщо подобни квалификации означават нещо).
Но тръгвайки от тук, аз ще предложа друг – да го наречем “мъжки” в очертания вече смисъл – прочит на тази поезия. Целта ми е, превъзмогвайки силните психоаналитични изкушения, да разкрия нейното културно несъзнавано. При това, разбира се, невъзможно, а и неуместно би било да разглеждам всички стихотворения; ще се спра само на онези, които маркират един цялостен сюжет, който, струва ми се, можем да вменим като централен за книгата. (Тъкмо в името на тази концептуалност на интерпретацията ще пренебрегна последния цикъл “Нощна смяна” – виртуозен градски диаболизъм, съчетал кошмарния гротеск ? la Гоя със социалната отзивчивост на късния Смирненски, плюс лек, вероятно несъзнаван полъх от поезията на 80-те.)
Изходната точка на нашия прочит би могла да бъде тъкмо тази спонтанна “женскост” на поезията на Вл. Любенов, обстоятелството, че тя идеологически споделя господстващата позиция на жената, въздигната в ранг на абсолютно божество – обсебващо и всевластно, на чиято прекрасна власт Азът е доброволният и благодарен поданик. Тя е едно божество, несъмнено пазещо ред най-архаични – ужасяващи и демонични – черти. Нещо, което несъмнено генерира поне част от възторга на констатирания по-горе наивен тип четене: “с инстинктите на своя пол” интернет-читателките на тази поезия безпогрешно долавят своята силна позиция в нея.
Но задачата ни тук е да проблематизираме това обстоятелство в дълбочина, за да видим, че изходът от баталията съвсем не е толкова еднозначен.3.
Силният еротизъм в поезията на Владо Любенов има едно определящо качество – неговия, да го наречем пантеистичен характер. То е ясно доловимо в едно цитирано по-горе стихотворение – “Здрач”: жената е онирично въобразена и едновременно с това отелесена тъкмо във вид на природа (“жена – настръхнала шишарка” – великолепен образ за постигане на еротичното отвъд сферите на телесно-антропоморфното). Жената се е сляла с природния физис, разтворила се е сред природата по същия начин, както е натуризирано самото абстрактно съществително еротика (“с петна от сняг и от еротика”).
Още по-категорично, в един почти алегоричен план, този пантеизъм е разгърнат в стихотворението “Удоволствия”:Сам съм във парка и пиша…
Излегнат съм, скрит под листата
на вече узрялата вишна,
но чувам, с ухо на земята:Жена се съблича във мрака…
Аз гледам звездите над мене,
и слушам как шушне шубрака
под нейните дрехи свалени…Другаде натуризацията е зооморфно подсказана по същия естетски, изискан начин, дори когато в сюжетен аспект няма и помен от някаква “външна” природа, както е в стихотворението “Джаз”. В неговата изцяло урбанистична фабула зооморфното обаче е подчинено на коренно различна стратегия – то принадлежи към един паралелен мета-пласт, който дублира и в същото време символно отмества, подменя и в крайна сметка преодолява природната онтология на жената:
Отърквайки се като котка
във облегалката от плюш,
тя идваше лъжливо-кротка,
и аз облян бях с леден душ.Бе с роклята от мен на косъм,
с бедрата – само на микрон,
и аз извивах се на осем
подобно срамежлив питон!Зооморфизмът е привиден, той е с изцяло декоративен характер. Жената тук не е първична, а стилизирана, декоративизирана и в крайна сметка силно естетизирана в бодлеровски маниер Природа. Демонизирането на жената всъщност е на път да се окаже строго естетически акт – на поне две нива: и в перформатива на собствената си арткулация, и в идеологическата си целеположеност (както ще установим по-нататък). По един привидно наивен, “природен”, културно необременен начин поезията на Вл. Любенов разиграва един фундаментален културен сюжет – сецесионния сюжет за жената-хищник и мъжа-жертва.
Паралелно с това скрито демонизиране на жената ескалира жертвената самоидентификация на мъжкия Аз. Нещо повече – в следващия куплет неговата авторедукция е продължена по още по-красноречив – и с нарасдтваща самоирония – начин: питонът се е превърнал в “охлюв гол” (ако се върнем към приказния, валерипетровския пласт в тази поезия, не можем да не се сетим за “Котарака в чизми”; впрочем, по-нататък се натъкваме и на реплика към “Пепеляшка”).
В друго стихотворение (“Мирис”) лирическият герой ще се оприличи с “плъх в капана безпощаден на жената”.Подобни, не винаги откриваеми на пръв прочит моменти идат да ни подскажат, че лирическият патос крие в себе си доста уловки, провокации, самоиронични намигвания, игри… Цялото стихотворение “Мирис” например от началото до края е пронизано от един втори, паралелен контра-разказ – самоироничен, който следва по петите първия и в който неговият лирически патос се оглежда в един преобърнат вид. (Самото заглавие на книгата ясно задава ироничния апостроф чрез своята демонстративно заявена антиномичност.)
Констатираният зооморфизъм в сблъсъка между мъжа и жената по своеобразен начин, може да се каже, кулминира в стихотворението “Кучката” – една във всякакъв смисъл озадачаваща творба, която изцяло проблематизира границата между сферите на дивото, природното и на човешкото. И заедно с това разкрива скрития игрови пласт в поезията на Вл. Любенов, латентния двудискурсивизъм в нея, преливането между патетично и (само)иронично от една страна, между “реално” и фантазмено от друга, между сюжет и рефлексия от трета. Тук посоката на идентификацията “женско – природно” е преобърната: самата улична кучка е сподобена (от фантазиращия Аз?) с антропоморфни черти. И в резултат на тази инверсия между двамата припламва някакво странно, трудно определимо, убягващо на тривиалната логика “чувство”, в чиито параметри еротичната изкушеност се преплита с атавистичен ужас. Чрез една банална всекидневна ситуация – след поредица преноси и семантични отмествания – е постигнато усещане за готически ужас. Образът на бездомната кучка, срещната в парка, се монументализира и трансцендира като някаква абсурдна алегория, маска на всички онези липсващи “измислени жени”, намесени в бекграунда на сюжета (“и нямаше измислени жени”), докато в поантата това заместване е радикално преобърнато – всъщност “реалният” зимен сюжет с неговия “готически” ужас се е оказал въображаемо вклинен в “сегашната” реалност на същите тези “измислени жени” в разгара на едно “воайорско лято”. Едно лукаво, игриво конструирано отражение на отражението, при което реално и въображаемо непрестанно сменят местата си – за удоволствие на внимателния читател, изкушен от дешифрирането на подобни дискурсивни игри.4.
Установихме, че централният сюжет тук може да бъде сведен до два близки, интерфериращи сюжета: първият – за жената-природа и мъжът-култура; вторият – за жената-хищник и мъжът-жертва. Най-едро казано, те се сближават и сливат чрез постановката за силната позиция на жената като реализация на първичната, атавистична власт на Природата.
Но в този сюжет е налице един значещ пробив: в две от най-важните стихотворения победата е категорично на страната на лирическия Аз. Фактът, че това са тъкмо двете строго “професионални”, “адвокатски” стихотворения в нея съвсем не е случаен. (Казвайки това, нямам предвид пряко автобиографичната страна на въпроса, факта, че авторът по професия е адвокат; интересуват ме единствено културфилософските аспекти на проблема.) Това са стихотворенията “Адвокатът” и особено “Изнасилвачът”. Тяхната концептуална важност за книгата е закодирана в нейното заглавие, което сам? по себе си заслужава специално внимание.
Драстичната разноредовост и логическа несъприкосновимост на двата съставляващи го компонента – адвокати и пеперуди – сигнализира преди всичко свежото иронично самосъзнание на книгата. Но още по-важно е, че самоироничната маска кодира централния сблъсък Култура – Природа: природната спонтанност и първичност на пеперудата, пърхаща на крилете на своята абсолютна и съвършена обектност, и строгата, но все пак хуманистично мотивирана институциалност на адвоката.
Ако книгата последователно гради – кога явно, кога по-скрито, кога патетично-сантиментално, кога по-самоиронично – сецесионния сюжет за жената-хищник и мъжът-жертва, очевидно е, че в стихотворението “Изнасилвачът” той е рязко преобърнат. Жената, така да се каже, най-сетне си намира майстора. Случило се е нещо, което е зададено като възможна алтернатива в “Страхливецът”. Сблъсъкът е пренесен на територията на лирическия Аз, вследствие на което той успява да вземе своя реваншш (тъкмо това означава и заглавиието). Можем да приемем “Изнасилвачът” като контрапункт на “Страхливецът” в стратегията на книгата и морфологичната близост в заглавията подсказва, че това едва ли е произволна наша хрумка.
Там, в сферата на природното, жената е в стихията си. Но в адвокатската кантора (“Адвокатът”) или в съдебната зала (“Изнасилвачът”) тя се е озовала на вражеска територия – в сферите на максималната институционалност. Включена в сложните отношения на социално-регулативната механика, тя се е оказала безпомощна жертва в ръцете на играещия, хитро жонглиращия със словото мъж – неговото истинско оръжие, инсигнуумът на неговата власт. И ако в първото от двете стихотворения ситуацията е все още фифти-фифти (обсебен от пеперудено крехкия чар на “клиентката”, той все още не е осъзнал докрай своята еманципираност от “властната природа на жената”), във второто това вече е факт – реваншът тече с пълна сила. В спонтанната си природност тя не владее институционалната ритуалност и езиковите игри, конститутивни за мета-сферите на Културата, където мъжът е в стихията си:Аз приближих към нея ритуално.
Започваше най-сладката игра:Това, което следва след двуеточието, е тъкмо лукавата езиково-логическа игра – един виртуозно разигран професионален диалог-сражение, обемащ цели 11 куплета, в който ролите на играещия си екзекутор/изнасилвач и безпомощната жертва са разменени. В сферите на институционалната ритуалност, на логическо-рационалното Азът вече не е жалкият “плъх в капана безпощаден на жената”, а точно обратното – той е неудържимо набъбващ тумор в нейната душа; “черен паяк”, заплитащ лепкавите си мрежи; той е истинският изнасилвач, много по-брутален от оня, другия, буквалния, който е обсебил тялото й – нереализираният герой от “Страхливецът”…
Не в сферите на телесно-природното се е състояла решителната среща, а чрез неговата мета-отместеност в езика. Жонглиращият с езика адвокат, субстанциално пребиваващ в него – това е самият поет. Неговата победа е възможна тъкмо отвъд буквалността на природния физис, в сферите на рефлексивното, изтънчено-интелектуалното; на играта. Играта, интелектът, изкуството се нуждаят от природата само в качеството й на суров материал, подлежащ на дестилация и обработка. Наивният природен атавизъм е нужен на културата както мухата на паяка:Желанията тъмни, страховете
са черни и безпомощни мухи,
с които адвокати и поети
се храним на трапеза от трохи……Но точно тук идва неочакваният апостроф:
И аз излязох гордо през вратата.
Но плачеше във мен една жена…В мига на пълния реванш обедителят се е идентифицирал с жертвата. Дали победата му не е била над самия себе си? Въпрос, който единствено рефлексивното мета-съзнание е способно да си зададе. За примордиалната Природа подобен проблем е непредставим.
Културата носи Природата в себе си като своето неотменно alter ego и всяка победа над нея генерира единствено съзнание за поражение. На друго място, в стихотворението “Ранимо”, но все с езика на доминиращата еротична образност, книгата формулира тази дилема в пределно изчистен вид:Но кой ще може в този ден
ранимото да обладае
без сам да бъде наранен […]?
Мъгла е.Именно тази мъгла, това съзнание за перманентна нараненост, е самата същност на Културата, собственият й етос. Културата е вътрешно песимистична, изтънчено болезнена, съмняваща се в себе си, уязвима дори в победите си. Природата е несъкрушимо оптимистична, селяшки червендалеста.
5.
Така чрез своята любовна сюжетика поезията на Вл. Любенов упорито разисква една фундаментална антитеза, която по сложен начин обема в себе си всички останали – антитезата Природа–Култура, съотносима с антитезата наивно–рефлексивно. Женското като спонтанно-наивно и природно, като чистата форма, като абсолютния обект; мъжкото като рефериращия културен дискурс, като познаващия и създаващ субект.
Жената, която си мие нозете (от едноименното стихотворение) не е автономна субстанция. Бидейки чистата форма, гледка, тя се състои единствено в погледа на наблюдаващите я мъже-воайори. Неподозираща, че е обект на воайорския акт (“дори не разбра как във нежната вечер/ безкрайно я гледат мъжете”), самата тя не съществува в-себе-си, не е онтологичен субект, а мъртва природа, натюрморт, произведение на изкуството (напр. оживяло платно от Реноар или Дега; впрочем в една от предишните си книги Вл. Любенов има друго стихотворение с подобен сюжет – “Леген”, – което още по-пряко отпраща към Дега).
Действията, които извършват двете фигури – мъжката и женската, – са фундаментално различни. Статусът на едната е положен изцяло в телесното, на другата – в метафизичното: тя си мие нозете, те я гледат; тя се съблича, той се вслушва (“Мирис”) и чува (“Удоволствия”); тя се докосва “без стеснение”, той я вижда, въобразява и в крайна сметка създава (“Здрач”)…
…И тук иде моментът да приключим отложения прочит на стихотворението “Страхливецът”. Да, жената е обсебващо и всевластно божество, атавистична демонична стихия. Но тя е такава не в иманентната си, телесно проектирана субстанциалност, а само в своята символична отместеност:Бе всичко като в сън – красив и чист.
Тя беше тук, сега, на дъх от мене.
Един случаен бял и празен лист,
пред който бях застанал на колене.Мъжът-творец може да обича, нещо повече – да боготвори – не автентичната жена-природа, не жената-в-себе-си, а само онази, която сам е създал. Нейната нуминозна, привличащо-страховита другост е само проекция на собствената му играеща си ментална потенция.
Поезията на Вл. Любенов представя десетки сюжети, които воайорстващото въображение разиграва. Лирическият герой се забавлява да се превъплъщава в различни роли: клошар, клиент в цветарски магазин, умиращ болничен пациент, дете… Но във всичките си превъплъщения, независимо дали това е пряко заявено или не, той е преди всичко поет, архетипалният творец: воайорстващият абсолютен дух, който в самия акт на гледането създава жената като тотален обект, при което нейната природна телесност се трансформира в изкуство, в “безмълвна пластика”, както гласи поантовият стих на стихотворението “Здрач”, където този демиургичен сюжет е разгърнат с особена отчетливост. (Без да си дава сметка, сюжетът възпроизвежда най-ефикасният начин на подчиняване на жената в патриархалната западна култура: чрез превръщането й в обект на възхищение и възпяване посредством езика на изкуството.)
Воайорстващият и създаващ мъжки поглед е единственият безогледно господстващ дискурс в сюжета. Но това господство е демонстрирано по парадоксален начин. Той – воайорът-демиург – използва господстващото си положение, за да произведе не жената-обект, не жената-жертва като такава. Всъщност в нейно лице, чрез нея той произвежда жената-хищник. А собствената му господстваща роля е сведена до ролята на жертва, съчиняваща своя похитител. В неговия разказ жената е абсолютният обект, който тъкмо в наивното си незнание, в отсъствието на авторефлексивни способности господства над създаващия го мета-дискурс. В креативния акт на гледането/съчиняването/описването притежаващият мъжки субект е произвел не друго, а собствения си притежател. Но, за разлика от чудовището на Франкенщайн, този притежател е такъв тъкмо в качеството си на абсолютен обект, в параметрите на собственото си незнание-на-това.6.
И така, оказва се, мъжът е доброволна жертва на една съчинявана от него жена-хищник. Самата жертва е същинският автор на собствения си похитител.
Проектирайки проблематиката на книгата в културфилософски план, можем да допуснем, че нейният лирически сюжет разисква атавистичната необходимост на Културата от Природата. Самата Култура е тази, която в мазохистичен порив създава/въобразява травматичната Природа като необходимото си “друго”.
Тази атавистична необходимост се реализира по единствения възможен начин – чрез специфичен акт на заместване, в сферите на изкуството. Самата поезия по един перформативен начин осъществява дифериращия акт (той е налице напр. в стихотворението “Пак тя”, в прехода от “тя събужда във мене подтика/ да я хвърля върху тревата” към “и захлупил очи във тревите/ цял живот ще измислям стихове”). Импулсът за реално действие е трансформиран, подменен и в крайна сметка пълноценно реализиран чрез естетическия си заместител. Баталният сблъсък Той–Тя, Култура–Природа е отместено състоял се в ониричния, халюцинирания акт на собственото си описване.
И тъкмо в акта на тази диферация се състои кардиналната смяна на господстващата позиция – поредното диалектическо превъртане, поредната игра на привидност и същност: обектът и субектът, жертвата и насилника, слугата и господарят разменят местата си. Заплашителната Природа може да бъде де-хтонизирана, усвоена, покорена единствено в заместващия акт на изкуството.
В литературноисторически план това заместване се осъществява чрез прехода от романтизма, пребиваващ в лоното на непосредствената, наивната вещественост на Природата, към сецесионните й стилизации у Бодлер. Тоест – чрез прехода Природа–Изкуство.
Начинът, по който това става, откриваме у Владо Любенов в едно много бодлеровско стихотворение – “Цветарката”. Тук женското е двойно идентифицирано – с Природата, но и с нейното изкуствено подобие. То е една култивирана, отместена в подобията си Природа.
Абсолютното такова подобие е цветето. То притежава уникална двойственост, неговата първична природна същност е напълно изличена чрез сложна система социални и културни сигнификации, умъртвена, редуцирана до културно функционални свои заместители: то е не просто цвят и ухание, а социална кодифицираност, език, ритуален жест:Бе магазинът скъп и пищен,
с парфюми, цветове и страст.
И аз почувствах се разнищен
от толкоз много женска власт.
Отвън нахлуваше нощта.
Аз вътре вдъхвах аромата
на умъртвените цветя.Символичният капацитет на цветето е близък с този на перерудата, ако се върнем към заглавието на книгата. В своята културна естетизираност пеперудата е оживяло, пърхащо из синевата цвете. Тя не е толкова Природа, колкото една нейна стилизирана, естетически функционализирана редукция – част от силния сецесионен пласт в книгата.
В цветето Природата не е самата себе си, то е нейният грим (“Навсякъде цветя и грим”). Цветето е идеалният образ на диферираната Природа, то е и Природа, и не е. Също както паркът е културно отместена, маскирана, “гримирана” Гора. (Голяма част от стихотворенията в книгата разгръщат сюжетиката си тъкмо в парка, в тази силно двузначна, междинна зона, където Природата и Културата са се срещнали и са постигнали своеобразен компромис. По един натраплив и много показателен начин баталиите между Мъжа и Жената се състоят в това междинно, компромисно пространство.)
В “Цветарката” баталният сблъсък е разигран за пореден път, но с тази особеност, че тук той е постигнал своето окончателно сюжетно разрешение – в параметрите на изкуството: накрая мъжът опакова в кош жената-тяло, чиято природност е знаково символизирана чрез цветето. Самият акт на опаковането, т.е. на покриването на женското тяло с цветя, е символичен акт на апотеоз на Жената, на нейното възпяване и естетизиране, на превръщането й в изкуство. Което означава – на стилизиране и кастриране на природата-в-нея – радикален акт на приключване на цяла поредица отмествания в посока от естествено към изкуствено, от естество към изкуство (преходът Природа – цвете – изкуство).
По този начин първичната власт на Природата (видяна като “толкоз много женска власт”) е неутрализирана по единствения възможен начин – като е “пакетирана”, т.е. стилизирана и превърната в културен акт. Един акт, който всъщност реализира собствените атавистични потребности на самата Култура. Всяко изкуство е акт на опаковане на късче от Природата (“Аз опаковах този миг”), от реалния живот, от физиса на света – акт на култивиране и подреждане на фрагмент от една заплашително безформена, стихийно разгръщаща се във времето и пространството природна материя, нейното опитомяване, символичната й подмяна, посредством която можем удобно и безопасно да властваме над нея.
На едно мета-ниво самото стихотворение – “вкамененият” поглед на воайорстващия поет – е това късче диферирана, символно подменена Природа – актът на нейното култивиране, овладяване, подчиняване и в крайна сметка на обезопасяването й; също както паркът в крайна сметка е само една обезопасена, кастрирана Гора.И точно в този акт на подмяна и в качеството си на творец мъжът-жертва се еманципира от властта на жената. Изкуството е онази синкретична, “магическа” зона на двупосочна релативизация, която позволява на културата да се сдобие с мощта на природата, да си присвои нейната власт. Мъжът-творец, който осъществява трансгресивния акт, е шаман, жрец, магьосник. Буквална реализация на тази теза откриваме в стихотворението “Жената на магьосника”. Тръгвайки от аналогията между фокуса и магията, стихотворението я преодолява, за да изтъкне фундаменталната отлика между тях: както личи от самото заглавие, героят е не фокусник (отпращащо по-скоро към “културните” сфери на изкуството), а магьосник, което разкрива тъкмо архаичната, сакралната му роля на трансгресор между двете сфери – на природното и културното. Трансгресия, в следствие на която културата си е присвоила атавистичната мощ на своя антагонист. Неслучайно именно тук, в контекста на този акт, паркът е “регресирал” към природния си праобраз – комай единствен случай в книгата; той е заменен не просто с неутралната гора, а с лес – образ, който носи несъмнено по-атавистична, приказна семантика. Изключение, наложено, за да помести тъкмо фигурата на магьосника (“магьосника от боровия лес”).
И обратно: с отнета територия, разлъчена от природната си същност, жената е сведена до артефакт – една Галатея, одухотворена от вълшебната пръчка на мъжа-магьосник. (Своеобразна реплика на същия сюжет е и стихотворението “Писмо до Пепеляшка”.)
Двупосочността на протичащия обмен произвежда парадокс: мъжът реализира пълноценно културната си роля на творец тъкмо трансгресирайки в сферите на природното, при което трансгресията е едновременно агресия, но и регресия. Поетът е хермафродит. Привидно сантименталният образ на плачещата “в мен една жена” има своите дълбинни културфилософски проекции.
2008
Оля Стоянова
ПЕСНИ ЗА БРАКА
(Владо Любенов. Брачни сонети (2002) Изд. „Ръжаиа-Ю")
публ. в-к "Дневник", бр. от 21 март 2002
Най-новата книга на Владо Любенов носи емблематичното заглавие "Брачни сонети". Става дума за брака, разбира се. Поетът обаче пише за делничното лице на брака, за страховете, желанията и раздвояването на чувствата. "Брачни сонети" включва двайсетина стихотворения, вдъхновени от брака и всекидневието.
Заслужава да се отбележи безупречната форма на сонетите. Владо Любенов демонстрира перфектно овладяване на класическата форма.
Христо Черняев, („Апостоли на българския дух”, изд. 2008г., стр.459)
ПОЕТ НА ИЗЯЩНАТА ИНТИМНА ЛИРИКА
Още с първите си книги „Аз, неспособният” и „Видения” Владо Любенов ми направи силно впечатление. И тъкмо затова му казах съвсем убедено, че е роден поет, което след това той потвърди още по-убедително в стихосбирките си „Селски нощи”, Брачни сонети”, „Приемане на безнадеждното”. Те ми дават основание да кажа, че Владо Любенов е един оригинален съвременен поет. Той твори интересна, свежа и колоритна поезия, която сама си създава ореола. Изричам тези мисли и думи, защото в творбите на Владо Любенов поезията просто блика, като че без да промени първичните градуси на творческото му горене. Това горене е дълбоко, неприкосновено, подклаждано от емоционално-философски заряд. Да споиш старинното и идиличното с тънката си съвременна чувственост и светоглед е цял творчески подвиг, което е сторил Владо Любенов. И уж старинен и идиличен, а всъщност е модерен поет. Това е особенното в неговото творчество.
Той е поет предимно на интимната лирика. Непрекъснато мятан е от нестихващите подводни вълни на интимността. Бих го нарекъл доблестен рицар на любовта. В стиховете му присъства още нещо – и хубаво и позабравено – човешката сантименталност.
Само поет с много тънък усет може да каже: „Широко се вее зелената нощ”, „Пъстър вятър ливадите ближе”, Тъмно-синьо небетео е тук вечерта/ и със чисто сърце е реката”, „И ето – останах си просто/ самичък поет във вощта,/ а можех да бъда още/ хиляди други неща...”
Някъде в стихотворенията му има и баладични нотки.
Стихът на Владо Любенов е бистър, крехък, притежава финес. Римите му са свежи и звучат поновому. Творбите му са озарени от една висока романтичност. В тях чувството е спонтанно и потопява всебе си всичко, до което се е докоснало перото на поета.
Изящните лирични творби на Владо Любенов вливат нови нюанси в картината на българската поезия.2008
Д-р Елена АЛЕКОВА
ТАМ, КЪДЕТО ВСИЧКО Е ПОЗВОЛЕНО
(Думи за поезията на Владо Любенов)
Национален литературен салон "Старинният файтон", 29 март 2010 г.
Владо Любенов е роден на 21 август 1961 г. в София. Завършва право в СУ "Св. Климент Охридски". Адвокат (откакто се помни). Автор на шест стихосбирки: "Аз, неспособният", "Видения", "Селски нощи", "Брачни сонети", "Приемане на безнадеждното" и "Адвокати и пеперуди".
На корицата на "Адвокати и пеперуди" е написано:
"Един завладяващ поетичен свят, изпълнен с копнежи, въображения и страхове. Картини - ту нежни и лирични, ту на границата на грубостта и морала. Стихове, в които прозира както реалният живот, така и оня, за който мечтаем. Светът на красивото и грозното, на любовта и смъртта."
Тези думи с еднаква сила, струва ми се, важат за всичките му книги. Различното е тяхната емоционално-смислова окраска. Веднъж център на поетическото вглеждане е собственото его на автора ("Аз, неспособният"). Друг път поетическата сила се завихря около оста "мъж - жена" ("Видения", "Селски нощи", "Брачни сонети"). Съзнателно отбягвам да кажа темата за любовта, защото в стиховете на Владо Любенов или поне в тези стихове, посветени на жената, пречупена през възприятието на чакащия, жадуващия мъж, темата за любовта - с цветята и птичките, със "заспалите чувства", които в никакъв случай не бива да бъдат събуждани, и тем подобни не присъства особено. Или - трети път - поетическите емоции са намерили пристан в предчувствията за смъртта и усещането за реалното й присъствие, за хладничкото й дихание през рамото ("Приемане на безнадеждното").
_ _ _Случвало се е да пиша за една или друга книга на съвременни поети. Реших тия дни, между другото, да събера отзивите си в книга. В процеса на работата имах възможност да осъзная накъде ме е тласкал оформяният с годините на безконечните ми студентствания литературен вкус - към какъв тип поезия, поетика, стил. С удивление констатирах, че в тая, условно казано, "система на харесване" Владо Любенов би следвало да не ми е по душа - като поет. А ето, че ми е по душа. И то не от вчера или от миналия ден, а откакто съм чела негови стихове в далечната вече 1995-а. Бях твърде озадачена от този факт. Харесвала съм рицарството в поезията, писана от мъже, ще рече - благородството, мъжеството да приемеш живота такъв, какъвто е, безстрашието пред смъртта, насмешката, нежността и в нея - жената ангел, жената цвете, жената икона, жената мечта, жената сбъдване, жената шемет, жената болка...
При Владо Любенов е другояче. Бих казала дори - в нещо, във всичко той е отрицание на това, което ми харесва. Но въпреки това ми харесва. И като форма стихът му не е съвсем прецизен. А и това ми харесва. Защото нарушаването на правилата при Владо Любенов не е заради самото оригиналничене, не е "изчерпване на другите средства", смучене на пръстите и най-малко невладеене на формата. То е стил. То е начин на мислене. Начин на събуждане сутрин, на ставане, на закусване, на бодърстване и почиване. Начин на съществуване, на дишане, на пулсиране, на говорене, на мълчене. Органично и красиво. Някак природно, дори физиологично. И затова - естествено, недразнещо, "ама точно така, разбира се, как иначе!"...
_ _ _Работата е там, че Владо Любенов като поет се движи по режещата граница между съзиданието и разпада. И на какво дава превес - на съзиданието или на разпада - е трудно да се каже. При това той не просто хваща една или друга тема и я развива. Той обглежда, разнищва темата докрай и я продължава и след това. И все не спира. А продължава и продължава - нанякъде. Докато не създаде някакво особено чувство за пресита, за пренасищане - писва ти от нея. А той продължава и продължава. Така е с всичките му теми - темата за "аз, неспособния", темата за жената, темата за нощта, небето, морето и градчето, за смъртта, за каквото и да е.
Да вземем например темата, блестящо разгърната в първата му книга "Аз, неспособният" - толкова блестящо, че чак леко ти се повдига. Дори само първите редове на стихотворенията ще са ви достатъчни, за да ме разберете: "Аз съм стотинката, на пътя подхвърлена,/ нищожна по стойност, жалка наглед..." ("Стотинката"), "Аз от всички все още бездомен останах/ и пред всички - направо бедняк..." ("Аз, неспособният"), "Аз не мога да чакам, човешки да чакам,/ да чакам без болка, без нерви, без вик..." ("Черта"), "Аз много бавно след шамар се съвземам,/ навярно защото съм неталантлив..." ("Парцали"), "Все така живея без капчица самочувствие./ Появи ли се - го изцеждам от мен..." ("Опора"), "Аз съм един необмислен дух/ и навярно затуй - тъй самотен..." ("Любов"), "Моя целия мътен живот/ е едно безконечно оплакване...".
Това, последното, е от стихотворение със странното, непривично за тоновете, за внушенията на книгата заглавие - "Нещо приятно". От края му разбираме, че това "нещо приятно" е в действителност смъртта. И тъкмо тук, тъкмо сега се случва чудо. Този неочакван завой хвърля обратна светлина към всичко, което вече си прочел - както фаровете на окъснял автомобил разпорват внезапно тъмнината иззад завоя. И тогава разбираш, че това, Владо-Любеновото, не е самолюбуване, макар и под формата на себеотричането, самоиронията, а е елемент на познанието, най-високата му еманация, наричана СЕБЕПОЗНАНИЕ. На границата между съзиданието и разпада. Защото животът в същината си е скрепен и подлежащ на разруха, нетленен и тленен едновременно. И с човека е така.
Всичко е поколебано на тази граница, всичко е несигурно, объркващо, неясно и ясно, добиващо форми и разсипващо се в мъгла, открояващо се за миг и след миг отново потъващо в мъглата.
На крачка, на миг между човека и единната материя, между човека и единната световна душа човекът може да се разпадне и да приеме всички форми или поне - да приеме всяка форма. Разпада се. Но и остава - такъв, какъвто е, цялостен, единен. Защото се разпада тленното в него, а нетленното в него остава (" Някой ден ще станем безсмъртни...", "Илюзия" от книгата "Селски нощи" и др.)... Защото човекът е река. Тръгва и се връща по своите кръгове. Изчезва и се появява - все по-голям, все по-безсмъртен...
На режещата граница гледните точки са безчет. Тук всички теми стават позволени. И всички средства. Въобще всичко е позволено. При това - без никакво усилие или насилие. Тук всичко звучи естествено, съвсем нормално, толкова нормално, че повече няма накъде, както е например в стихотворението "Тяло":Аз съм ужасно по женски устроен,
макар че всъщност роден съм мъж.
Денем за нежност безкрайно говоря,
нощем наплаквам се наведнъж.И сутрин се чувствам съвсем без сили
и по съм прозрачен от светлина.
Оставям да види сълзите попили
единствено моята мъжка жена...С невероятния край:
И се отпускам на светлината
и тя ме разцепва без болка надлъж.
В едната полвина се скрива жената,
а в другата - грозното тяло на мъж.Дори не ви направи впечатление, че думата "половина" не е правилна ("полвина"), нали? И мен не ме дразни, макар че би трябвало. Защото не самата думата е важна тук, по-точно не самата неправилност - тя нито замъглява смисъла, нито го откроява. Просто така му е дошло на поета, така го е написал. А и нещо друго в случая е същественото. Ако не беше онази светлина от фаровете иззад завоя, едва ли щеше да се забележи дълбокият смисъл на това, което Владо Любенов е искал да ни каже. Или поне аз нямаше да го забележа. Най-вероятно щях да си помисля: "Това вече е прекалено! Чак пък толкова..." - както, междувпрочем, и си помислих в първия момент. А после... После дойде прозрението. После дойде въпросът: "Докъде Владо Любенов е стигнал в познанието и себепознанието и доколко дързък и смел е, за да сподели това, до което е стигнал?" Защото можеш да стигнеш в пътуването към себе си надалеч и по-далеч, но дали ще ти стиска някога да споделиш това, което си познал!
И тогава си спомняш прадревни митове за двуполовите същества, от които бил произлезнал света на боговете и на човеците, за андрогините и дори за Адам, от чието ребро е създадена Ева, за ин и ян - женското и мъжкото, хаоса и космоса, тъмното и ясното, смъртта и живота... Внезапно стигаш и до онова загадъчно, неясно, объркващо, разстройващо послание, също древно, но от по-ново време, от нашата ера - "...когато направите двете едно, когато сторите вътрешното външно, а външното вътрешно, и горното долно, когато направите мъжа и жената едно, така че мъжът да не бъде мъж, нито жената - жена, когато направите очи вместо око, ръка наместо ръката, крак наместо крак, образ наместо образ, тогава ще влезете [в царството]." (Евангелие от Тома" 22).
_ _ _Имат ли край познанието и себепознаването? Имат ли мярка, мяра? И ако имат, кой знае къде е краят, коя е мярката и коя - мярата? Така е при Владо Любенов и с темата за жената. Така е и с темата за смъртта.
"А от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него, защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш..." (Битие 2:17). И... "Адам позна Ева, жена си; и тя зачена и роди..." (Битие 4:1)...
В порива към абсолютното познание и себепознаване Владо Любенов е всеотдаен, краен, категоричен, нетърпящ компромиси, възражения, егоцентриран и същевременно присъстващ във всичко. Невероятни в този смисъл са стиховете му за обладаването на жената, в определен смисъл - за сбъднатата и несбъдната любов, и все в този смисъл - за смъртта. Подобно на древно божество той се превръща ту в овен, ту в лебед, ту в сантиментален щъркел, ту в смок, ту в срамежлив питон, ту във вълк единак, ту в мечка, ту в рис, ту в черна ваза, ту в тъжен стар пирон на гарата, който ръждясва, ту в брадат таласъм, ту в звездна безсмъртна материя, ту в чист дух, ту в магьосник, ту в адвокат... - само и само да обладае тази, която душата му, но и плътта му жадуват повече от всичко на света. От всяка една страна да я познае, от всеки един ъгъл. Зовящо и неутолимо. Объркващо. Разстройващо. Ясно. И разсипващо се в мъгла, в облаци, в звезден прах. По режещата граница между съзиданието и разпада, между това и онова, между назованото и неназовимото. Така неусетно поетът обладава и смъртта. Но тези стихове - за обладаването на смъртта и за от смъртта обладания - вие няма да намерите в книгите му. Прочетох ги в интернет и не пожелах да ги цитирам, нито да ги имам...
_ _ _Познанието ли ни води към смъртта? Или самата смърт е познанието? И какво ни остава освен да познаем и нея, за да преодолеем това, което ни прави смъртни и да станем безсмъртни, каквито сме били по начало, по призвание, по обещание? Там, където светът се разпада и се разпада животът, всичко е позволено. Но позволено ли е това?
Някой би казал, че Владо Любенов може би дори не е чел Библията, камо ли да знае за Евангелието на Тома или митовете за двуполовите същества и за андрогините, и в този смисъл аз влагам в поезията му фантазии, каквито той най-малко е предполагал.
Но защо човек трябва непременно нещо да е чел или разлиствал, за да има знание за онова, което той носи в себе си по силата на кръвта? Замисляли ли сте се всъщност, че всеки човек на тоя свят носи кръв от началото на света, а чрез нея - и памет от началото на света, от самото сътворение, а може би - и отпреди това? И какво може да попречи на човека да събужда тази памет от време на време или поне, ако той самият не се сеща за това, самата тя да му изпраща сигнали, пулсации, знаци извътре? Така, мисля, се е създавала странната, объркваща, стряскаща поезия на Владо Любенов, ако самият той не е дълбал, не се е питал, не е търсил, не е искал знания за едно или за друго. Но кой би се захванал да твърди със сигурност защо Владо Любенов пише тъкмо така и защо именно е такъв, какъвто е? Аз също не се захващам. Просто се мъча да доловя посланията, които той, волно или неволно, ни праща - извън видимото, извън натрапващото се, извън скърцащото, извън извикващото пресита, извън режещото добрия тон, извън стряскащото в неговата поезия... (А той, между другото, и е дълбал, и се е питал, и е търсил, и е намирал знания за това, което го интересува.)
И какво може да попречи на човека да види всичко, да познае всичко, да предъвче и изхвърли това, което познае като ненужно вече и износено палто? Какво? Чудесно в този смисъл, а и в малко по-различен - е стихотворението "Сутрешен сняг", което се изкушавам да цитирам цялото, защото просто ми е любимо от стихотворенията на Владо Любенов:Сутрешен сняг
Той роди се във осем,
във девет се влюби.
Във десет почти остаря.
Край велико прозрение мина на косъм -
в единайсет.
В дванайсет умря.Във един го зариха,
в два светът го забрави,
в три друг купи ненужния гроб.
Точно в четири гладните псета се сбиха
за три кокала
в мръсен вързоп.В пет се спусна мъглата,
в шест светът се задави,
в седем всичко съвсем опустя.
А от осем до осем сняг валя над земята
и затрупа със бяло
смъртта...Изкушавам се да цитирам и редове от друго стихотворение, по-точно - от една песен на рок легендата от края на 80-те - началото на 90-те години на миналия век в перестроечна Русия Виктор Цой, защото по някакъв необясним начин стиховете на нашия поет си кореспондират с тях:
...И две тысячи лет война
Война без особых причин
Война - дело молодых
Лекарство против морщин
Красная-красная кровь
Через час уже просто земля
Через два на ней цветы и трава
Через три она снова жива
И согрета лучами звезды
Под имени Солнце...
"Звезда по имени Солнце"Цялата безсмислица на живота сам по себе си, сам в себе си се съдържа в тези редове и в стихотворението на Владо Любенов. Ако я нямаше безсмъртната жажда, безсмъртната алчност да надникнем зад чертата, зад границата, където светът става друг, макар и същият, където ставаме други, макар и същите, където раждането и смъртта, смъртта и раждането се сливат и стават едно, и мъжът и жената стават едно, и окото - око, и ръката - ръка, и кракът - крак, и образът - образ, и външното става вътрешно, а вътрешното - външно... - въобще, ако го нямаше безсмъртното човешко желание да открием, да превземем, да обладаем, да познаем неведомото - независимо как би завършила подобна авантюра, - дали си е струвало изобщо да бъдем на тоя свят, а и... на другите светове?
_ _ _Бих могла да разнищвам още и още поетическата тъкан, образите, темите, прозренията и сполуките на Владо Любенов. Но не е ли най-добре всеки от вас да вземе к ../../STIH-VLADKO/JULIEN/????? ???????/??????? ? ?????????/Copy of kritika-tanev-velrn.html нигите му и в самота да постига себе си, своя път, тайната на своя живот и своята смърт, тайната на своето безсмъртие, черпейки дръзновение от поета, който ни споделя своето пътуване през мрака:
Тази нощ бе небето заключено, скрито
във огромен масивен долап.
Беше само земята - ръждиво корито,
и духът ми - уплашен и сляп.И в ужасната есен на живота ми кратък,
без да видя, да чуя, да знам,
аз преминах за миг - като вятър - оттатък
и се върнах - на капки - оттам...
"Есен"
29.03.2010г.
1.
„РОКЛЯ ЗА ДВАМА, разкази, изд. „Ръжана-Ю”, 2010 г , автори: Габи Генчева и Владо Любенов
Тодор В. Каракашев
За светлата и за тъмната страна на живота
../web-poetry-2009/kritika-tanev-velrn.htm
Разказът е ../web-poetry-2009/kritika-tanev-velrn_files/kritika-tanev-velrn.htmделикатен жанр поради необходимостта на събереш много в малкото. Интересът към сборника с разкази „РОКЛЯ ЗА ДВАМА” става още по-голям когато се разбере, че текстовене са писани не от един, а от двама автори. И ако Габи Генчева все пак си е конвенционален разказвач, то оредяващата читателска публика у нас припознава Владо Любенов като лирик, който открива емоциата на делника в едно инак нелирично време. Тъй че, освен дето е първата им книга, тя е и белетристичният прощапулник за поета. С това се предполага, че в нея ще има грапавини, но двамата автори много бързо ни опровергават. Те не се лутат, а знаят накъде вървят, имат ясна визия за обстоятелствата, за които пишат и не спестяват личното си отношение към действителността и реалностите в обществото. А то е негативно, за жалост и няма как да не бъде такова за всеки, в който моралът е останал като жилав бурен, напук на живота, който водим.
Разказите се отличават с тематика, събрала в написаното съвременната трактовка на социалната проблематика. В повечето случаи обстановката е претягостна, а там, където има ведро настроение, то никога не е пълно. Истината за разказите е, че показват не ситуации, а състояния, а художественият свят е толкова реален, че чак започва да изглежда нереален.
Като цяло, сборникът е спасително островче за многострадалния духовен съвременен читател сред огромното море от преводна литература със и без стойност. Всяка история в него е сама за себе си. В подобни книги някои от героите може да се повтарят в отделните разкази, но тука (почти) не е така. Текстовете са като отделни късчета живот от една голяма мозайка и всяко си има свое място и неповторимост, а в същото време са част от едно голямо цяло. Сякаш тъкмо за такива случаи са приложими думите на брат Уйлям, че красотата не е само в единството на многообразието, но и в многообразието на единството. Освен това тука са намерили място онези чувства,настроения и състояния, които не могат да влязат в лириката, поне не по такъв начин - грубостта на живота, негова ирационалност, социалното афронтация на духовното с материалното и тяхното влияние върху съществуването на обикновения човек.
Тъкмо затова може да се каже, главвният герой в „РОКЛЯ ЗА ДВАМА” е Животът. Но той е и автор, който рисува в душите ни сложните знаци на битието и тежко му, който не знае да ги разчете. Един от многото примери е Соня от „БУНТ”, опитваща се да помири миналото с настоящето. Авторите не казват какъв е края, но ни казват нещо много по-важно, изразяващо се в една колкото комплицирана, толкова и простичка опозиция на изкуството срещу удобствата в живота, на мечтата срещу примиренчеството.
От този момент действието преминава от сюжетно на психологическо ниво. В това е силата на двамата автори – те не се напъват да покажат истината за човешката природа, а че има и такава истина. Персонажите искат да избягат от себе си, но животът, последното им убежище, ги приема още по-враждебно. Той не обича индивидуалистите и индивидуалностите. Това е първият голям сми- съл на разказите. Но след като се замисли човек, съзира и друг, още по-дълбок.В героите е останала човещина, но социумът не разпознава знаците й. То отдавна е загубило това качество и предварително ги е осъдило на социално изгнание. Така те изпадат в духовна резигнация, а много по-други можеха да са и Янко, и Валя, и Камен... Даже Старият адвокат, човек с уважавана професия и изобщо с висок обществен статус, е в плен на отчуждението – с колегите си, с професията, а накрая и със себе си. Сложни характери в едно още по-сложно време. Нито героите се съгласяват с него, нито то с тях, понеже ги разделят непреодолими принципи, идеали и ценности. И същността на битието не е в такъв порядък, който да не искаме да излезе наяве. Но когато излезе и разберем каква е, съжаляваме, че сме го искали.
В разказите има мъртво вълнение, което тегли към дълбокото на живота. Колко от тях завършват със смърт: „ЯНКО”, „ЛЮБКА”, „КЛИЗМАТИЧНА ИСТОРИЯ” „МУЧО”, „БАБА ТОДОРА”... Но за едни смъртта е трагедия, а за други – изход. Идеята за подобна раздвоеност е идея за смисъла. Затова и текстовете са оптимистични с песимизма си – сякаш авторите ни предлагат изход от безизходното. Този изход е личен и неговата същност е това, да се осланяме на доброто в нас, но преди всичко да се пазим да не го затрием. Така напук на всичко лошо (прекалено много, уви), двамата автори противопоставят красотата. Красотата тука е навсякъде – в хората (Любка), в природата (балкана и край морето), в отношенията между хората (Капитан Кощи). И отново неизбежната двойнственост Не че няма ведри чувства, има. Например „РАКЛАТА И СЛАВЕЯТ” е светъл разказ и диша. Също така, както и в стиховете на Владо Любенов, и сега в много от текстовете има по една жена, по възможност руса и непременно хубава – като коректив на несъвършенствата в живота, като красивата илюзия, материа- лизирана в жената, като надеждата за успех, който винаги избира другите и никога нас. А ако случайно ни споходи, то ще е скъпернически и непременно след като сме изгубили усещането си за радост.
В същото време животът поставя героите в сложни ситуации и най-вече ги кара да търсят трудни отговори на още по-трудни въпроси. Един такъв пример е „СТЪКЛЕНА ТОПКА”: Деспа е невзрачна, постна жена, която харесва привлекателния Сашо. Когато подир много години съдбата все пак ги доближава, срешата е на път да промени отношението й към живота, а и нея самата. Какво се случва е отделен въпрос, но след края на разказа се натрапва идеята за обречеността. Кое е по-вярното, страданието през годините, че съдбата я е отделила от тайно харесвания и обичан човек? Или шансът, че милостиво я е откъснала от един може би прагматичен мъж с егоистични реакции и дефицит на романтика и чувственост в характера си? И в двата случая Деспа е губеща. Сложно нещо е животът, а и емоционалните хора си го правят още по-труден. Просто той, от една страна, и от друга героите, със своите възможности, темперамент и мировозрение не се съвместяват. Като емблема на сборника биха могли да послужат думите на една друга героиня: „Тя не им се бъркаше в живота, защо не оставят и нея на мира!” Това е, все някой ни се бърка в живота и преди, и сега, без да сме го молили, натрапчиво, а в същото време ние се правим, че не го забелязваме, понеже се страхуваме да си признаем малодушието. А когато нещата все пак се пооправят, непременно идва нещо, което да ни подсети, че щастието никога не е пълно.
2
Но разказите в „РОКЛЯ ЗА ДВАМА” са пълни със смисъл. Интересно е, че близката духовна връзка между двамата автори прави принадлежността им неразличима. Изумително е дори - изглежда така, като че ли са писани от един човек (дано с това не обидя някой от тях). И съм сигурен, че още много може да се разсъждава върху сборника. Например за снимките на гърба на корицата. Сякаш са двете страни на едно и също явление – светлата (на Габи) и тъмната – (на Владо). Може бе не е случайно, а може и да е. По-важното е, че е също като в разказите – светло и тъмно. Или като в крехкият ни и многообразен човешки свят, който никога няма да разберем докрая.
2. "ЕМИГРАНТЪТ", роман, изд. "Жанет 45, 2012г., автор Владо Любенов
Христо Карастоянов
За романа "Емигрантът"
Това е един задъхан разказ за трескавото лутане между тук и там, между отсам и отвъд; разказ за непрекъснато заминаване и за вечното завръщане... Във времето, когато се кълнем, че уж Родината е там, където си, се оказва, че емигрантът е навсякъде емигрант.
Но странно: „Емигрантът” не е мрачна история! Тук няма „отрицателни” герои, а пък „положителните” не са нито свръхгерои, нито ангели, нито дори мъченици...
Защото всъщност истинският герой в тази книга е добротата.
А според автора добротата е същинската нормалност.
Георги Тодоров
Талант – това значи да си интересен!
сп. "Пламък", бр.4/2012„Как поетът Владо Любенов изненада своите читатели с романа си „Емигрантът”
Признавам си без бой, че от Владо четях всичко, което ми се поднесеше преди да се запозная на живо в списание „Пламък”. Защото той бе влязъл в личния ми каталог на „чудаци”, „чешити”, „странници”, които пишат не като другите, имат какво да кажат и знаят как да го сторят. Оттам и прескачането му в „чужди” литературни територии, но веднъж навлязъл в тях, те вече стават и негови. Независимо дали е стихотворение, разказ, а вече и роман. Сега интригата е в това – дали Владо-поетът ще влезе в конфликт с Владо-романиста. Не смятам, че това ще стане, въпреки че в неговите разножанрови творби има толкова много контрапункти, светлосенки и страшносмешия, „преписани” направо от живота. А понеже Владо е брилянтен финтльор от ранга на Гунди и Митата Якимов, в случая „финтът” е с името на неговия герой – дали Владо в романа не е Владо – литературният му мурук? Докато разбереш това, прочиташ книгата на един дъх. А в романа са преплетени толкова емигрантски съдби, независимо дали става дума за Америка, Африка или за други мечтани от кандидат-емигрантите ни дестинации. Но ето, че се получи и един такъв парадокс – тъкмо най-екзотични страни като Италия, Испания, Португалия, Гърция, че дори и САЩ, са в криза и някои кандидат-емигранти мъдро предпочетоха нашата си криза пред чуждоземните.
Иначе Владо обича да пита /себе си и другите/. Иначе Владо обича и да отговаря. Но има си и такава „хватка”. Някои въпроси само поставя и продължава нататък, не защото е безотговорен, а защото провокира читателя сам да стигне до някои отговори и така да се превърне в „доброволен” съавтор. Лично мен ме впечатлиха няколко неизбежни въпроса, минаващи или по-скоро пронизващи сюжетната нишка на книгата:
• Защо нашите емигранти се чувстват виновни и когато са невинни?
• Защо те имат чувството, че са загубили и когато са спечелили много?
• Защо българинът толкова много обича отечеството си, но си мрази държавата и често я нарича мащеха?
• Защо дори и преуспелият емигрант се чувства като космополит без Космос?
• Защо в нашата България всичко хубаво става „въпреки всичко” и почти нищо – „благодарение” на...?
Интересно е и това, че когато критикува „нападателно”, Владо го прави с любов, със съчувствие, със съучастие. Той притежава една красива „енергия на оптимиста”, която го спасява дори ако види на столичния булевард „България” графита, както аз прочетох там преди време – „Направи нещо хубаво за Отечеството си! Емигрирай!” Черен хумор, преминаващ в черен умор.
Силата на Владо е в чара на нюансите и вълшебството на детайлите, в провокирането на едно силно асоциативно мислене при читателите. Интригуваща е и неговата философия: „Аз съм Ти и Ти си Аз.” Особено за един писател е задължително качество да умее да влиза в чужди кожи. Както и умението му да бъде и тук, и там, и навсякъде, където могъщо и безкрайно бий Животът. А за тази цел не е нужно непременно да емигрираш; или както обичаше да казва на шега незабравимият Александър Геров: „Повече ще ти е мъчно за България, не ако я напуснеш, а ако си я обичаш на място и живееш в нея!” И повтаряше любимия си виц, че когато един администратор от чуждестранна гранична служба попитал един пътуващ нашенец откъде е и онзи му казал, че е от България, администраторът възкликнал: „Я стига си се оплаквал!”
Оживлението на премиерата на „Емигрантът”, състояла се в претъпканата зала на Американския център в Столичната библиотека, бе показателно за първоначалния и бъдещия успех на романа. Писателите Николай Стоянов и Христо Карастоянов, /който е и редактор на книгата, поредна находка на издателство „Жанет 45”/, направиха активни анализи на романа, а Владо даде и нагледен пример как в него се съчетават и преливат поетът и поманистът – като по време на представянето изрецитира стихотворения, които текстове се вписваха идеално в романа /особено „Адвокатът”/.
Моят велик съвременник Хорхе /Георги/ Луис Борхес имаше навика да изважда само едно изречение от една книга и чрез него да „обяснява, анализира, узаконява” цялата творба. В книгата на Владо това изречение е:
„Да знаят, че съм българин и да се вижда отдалеч!”
Христина Панджаридис
„Има нещо сбъркано в тая професия... да си българин...“
ел.сп. ?Факел", декември 2012За романа „Емигрантът“ от Владо Любенов
Романът на Владо Любенов е като навиване на едно кълбо. Страница след страница кълбото расте, но преждата не се свършва... А кое е „преждата“ в случая? Неуморният дух. За всички ни той носи различни имена. Същественото е да го притежаваме, а не как го именуваме. Да го притежаваме и да го ползваме.
Историята започва с изваждане от куфарчето на три банкноти по сто дойче марки и завършва в... замък. „На петстотин години. Един огромен и мрачен старчески дом. Единственото светло нещо там били лудите старци.“
В творбата авторът очаква героят му да се обърка, откаже, отчая от идеята си да замине извън България. Да се умори, да миряса от надеждите за далечни краища. Мнозина изчерпват, бързо или бавно, но изчерпват запаса си. Героят Владо – не. Той е пълен до безкрайност. Владо е животът. Как да живееш, ако не вярваш? Владо е машина за произвеждане на енергия, на позитивизъм. Как да вървиш по пътищата, ако не носиш на гърба си увереност, глътка лудост, че ще спечелиш? Защо да се събуждаш, ако не смяташ да правиш важните за теб неща? Владо е баща, привързан към децата си и техните нужни за него са закон. Не бяга от отговорност, а бяга срещу течението.
„Емигрантът“ е един неспокоен текст, който се чете приятно и леко. Изреченията са стегнати и няма разточителство на изразни средства. Няма отклонения по тревата и небето. Има действие и напрежение, много очакване. Неспокойствие. Сурова действителност, но и обич. Писателят симпатизира на героя си. Опитва се да го разбере, да му помогне, да го подкрепи. Не го осмива. Прощава му и спестява забележки от всякакъв род. Възхищава му се в отделни моменти. Подбутва го да взима решения.
Героят на романа, емигрантът, е човек, който стои в родината си, поработва, но мислите му са вечно извън нея. Той я е „отписал“ от своята представа за уют и подреденост, от бъдещето си, където се вижда щастлив. А щастлив може да бъде само някъде другаде: не е ясно дали ще е в Канада, Австралия /твърде отдалечени са!/, Австрия, Франция, Германия...
Авторът си признава, че не му се емигрира. „Тук всички ни унижават по равно и безплатно. А това някак те успокоява и те прави щастлив.“ Героят му си повтаря само и непрекъснато този рефрен. Идеята му е двигателят на дните, въртележката, която го изкачва ту нагоре, ту надолу.
Добре разказаната история и чувството за хумор, което се грижи да не ни обхване отчаянието за непрекъснатите беди и трудности, изливащи се над Владо, е поднесено с майсторски премерени дози. Тъкмо да се разплачеш и се засмиваш.
„Емигрантът“ е увлекателен роман, който ни изправя пред въпроси, които избягваме да си задаваме на ум и на глас, и да насочваме към откровеност и другите. Рано или късно въпросите ни пресрещат. Защото емиграцията не е единствено прекрачване на държавната граница. Емиграция е и отдърпването от света около теб, от заобикалящата те действителност. Не сме ли „абонирани“ емигранти в постоянно пътуване към себе си, към неизвестната наша същност? Каквито и да ги вършим, каквито и попари да дробим – не трябва да изпуснем надеждите ни да емигрират и да останем самотници в гъсто населена земя. Земя, пълна с народ, в която всеки в някакъв миг остава сам.
Като читател съм леко озадачена, че и в най-нелицеприятните моменти, когато иначе хората се хващат гуша за гуша и ръсят невъздържано псувни, авторът запазва едно идилично спокойствие. Не че на ухото ми липсват гърмежи и шум от сбивания и счупени стъкла, но се чувстваш отдалечен, дистанциран от случващото се. Все едно натрупаната прах от разказваното време е почистена, дезинфекцирано е и за теб няма опасност да се нацапаш, да се изгубиш в паяжините на заблудите, или да се заразиш с вируса на особняка Владо. Дали защото миналото е изписана вече страница, но настоящето и бъдещето могат по нейзнайни начини да я прекопират и да пресъздадат още по-жесток нейн вариант?
Четенето на книгата е отмора, и закачка, и настроение, и удоволствие! Бях забравила за тези качества и сега им се насладих!
Тодор Каракашев
За романа "Емигрантът"
Романът се намира в много силно емоционално поле. Понякога, особено в началото, се създава измамното усещане, че авторът затъва в битовите проблеми на героя, вместо в психологическите. Повод за това дава обстоятелството, че писателят предпочита повече да обяснява, отколкото да разказва чрез действията на своя герой. Тука не мога да доловя – дали е грешка или достойнство – нещо, което и аз допускам, авторът мисли читателя за прекалено умен, интелектуален. А последният по-скоро търси достъпни за съзнанието му неща – реакции, факти или обстоятелства.
Вторият аспект на „ограниченото действие” показва една много важна особеност - /уж/липсата на действие илюстрира застоя в обществото. В което все нещо се случва, без да се случва нищо. И където всеки е оставен да се оправя както може, дори и ако не може.„Емигрантът” е роман за човешката безизходица, че там, където ни няма, е по-хубаво, отколкото където сме.
И втората илюзия – че можем да управляваме съдбата си. Точно тази увереност тласка Владо към дъното на живота. Парадоксалното при него е, че именно крахът на илюзиите е което го спасява.
Художествената действителност, архитектурата на произведението, развиването на сюжета, идеите и тяхната реализация и прочее, предразполагат към определението за един роман от западноевропейски тип, отколкото български. Убеден съм, че той би намерил много по-голямо признание на Запад.На практика, това е историята на едно безкрайно лутане от една надежда към друга.
Митарствата на човека се превръщат в митарства на душата. И само едно обстоятелство си остава постоянна величина – Владо си остава човечен до неадекватност. Независимо от изпитанията от всякакъв характер, с които го засипва животът, та хич не му дава мира, той не се озлобява, не тръгва с лошо към всичко и всички, които го атакуват с лошо. Това сякаш накарва светът да го заобича – притворната Лиа изчезва от живота му, печели делото, децата му го обикват, дори несъзнателно му дават най-голата отплата, дарявайки го с внуци и т.н. Именно това е неговата малка и голяма лична победа.Романът като картина на социално-политическата обстановка.
Още в мотото на стр. 1 е кодиран големият смисъл на идеята: мечтата за емигриране е последица и знак за социалната трагедия. Ако най-голямата мечта на съвременният българин е да избяга, тоест да търси по-добър живот в чужбина, огън да я гори такава държава. Защото е зарязала поданиците си, а и не дава индикации, че страда от това.
По-нататък – развитието на историята показва как социалната трагедия метаморфозира в личната, човешка. Нещо повече – издигната в мисия, тя обезценява и обезсмисля социалните стойности, традиции и идеали.2
Разминаването на надеждите/илюзиите с реалността (тоест, възможностите за човека или по-точно, липсата на такива), генерира проблеми, които са априорно нерешими и водят до песимистичен край. Освен ако героят не се окаже суперкъсметлия. Но дори и тогава ако съдбата му отпусне нещо, скъпернически при това, после му отнема нещо друго и то двойно и тройно. Самият читател не слуша и не гледа наготово. Той „участва” в историята ако не заради друго, то защото повечето от нас са преживели подобни състояния.
Буквално още от първия ред, авторът поставя разума на изпитание: „да емигрира” и „да се махне” от България далеч не са синоними. Това е въпрос на лично тълкуване от страна на читателя, което го прави активен участник в разказа.
Проблемът на Владо не е външен, външни са предпоставките за него. Макар и привидно да е така, нему не са виновни само Лия, скромните му възможности или укорната наивност. Проблемът му идва от това, че той е запазил честността и морала си в едно крайно несантиментално време, прагматично, меркантилно и… непрощаващо. По този начин героят предварително се е превърнал в емигрант и то първо в собствената си страна, а после и в чужбина. Това всъщност е едно въздъхване, момент на облекчение; защото страшно е собствената ти страна да те изостави, а чуждата да те приеме, или ако не те приеме, то поне да ти предложи човешки живот.
Иначе Владо с нищо не се е провинил пред света. Издръжлив е като вол и приема всякаква работа, отличен баща, непретенциозен към живота. Той иска от него само това, което смята че му се полага. Но колкото и да е скромно, дори и то му е отнето.
Единственото, което го държи като човек, е мечтата. Затова няма значение дали и как ще се сбъдне. Ако една мечта угасне преждевременно, той ще си намери друга. Още едно противоречие между прагматизма и душевността като бинарна опозиция в по-обобщаващ смисъл.
Ако пък мечтата вземе, че се сбъдне, тя ще престане да бъде мечта, а Владо като завършен мечтател, ще престане да съществува. Затова краят на романа трябва да остане отворен, а героят, незадоволен, но истински.
Янко Станоев
За стожера и житото в първия роман "Емигрантът" на Владо Любенов
"Има хора, които са все непригодни
и които са вечно на път..."
из "Хладнокръвно" на Труман Капотиоткъс
......Бедата е там, че ни напускат дръзките и решителните мечтатели като Владо (б.м. героят на романа), които не гледат на земния атлас като на "тера инкогнита". И тръгват на път без излишни колебания. Подобно на авантюристите от средните векове, потеглят с платноходките да търсят своето Елдорадо из далечни земи. А ние, по-слабите и негодните оставаме тука да хабиме живота с разкаяния и самосъжаления.
Ами заминете и вие, за бога, ни казва с поведението си Владо. Отупайте прахта от всяко падане, продайте жалките си апартаментчета и хващайте пътя! Нищо по-лошо не може да ви се случи от това, което сте в момента. Нищо повече не можете да изгубите, защото вече сте изгубили най-важното - човешкото право да се надявате.
Тъкмо в това е особения чар и привлекателност на Владо и на всички скитащи образи от литературната класика - в нашата неспособност да ги последваме. Намираме в тях онова, което липсва на нас, и това ги обгръща в романтична мантия. Тези черти на главния герой привличат и разказвача, адвокат от една прашна и занемарена кантора, който доброволно се нагърбва да е негов душеприказчик, дарител и защитник в съдебните дела с бившата му съпруга....
... Но в романа досадните семейни сцени се подминават ведро и без тягостни настроения, освежени от чувството за комичното у автора. Това всъщност е едно от главните достойнства на писателя, надарен с усет към комичното и гротескното в поведението на хората. Както и умението му да реди думите с финес и ни предава живо и картинно събитията, речта и характерите на своите герои. А когато един разказвач пише с видима лекота, той така се и чете - без усилия и излишно напрягане. Както четох и аз, за което съм благодарен на писателя.
А иначе житото, което се разпилява - това са децата, те плащат за безумията на родителите. Но кой да се замисли.
Светлана Колева
Владо Любенов, "Емигрантът", ИК "Жанет 45"
Романът "Емигрантът" на Владо Любенов може да се прочете за 3 часа – времето на един полет или пътуване с влак. Или да се препрочете – ако пътувате с български влак. Няколко пъти.
"Емигрантът" разказва сбито за герой, чийто живот все предстои да се случи. Владо, съименник и проекция на автора, непрекъснато крои планове и прави опити да се изсели от България. Историите на неговите отпътувания и завръщания се разказват и преразказват от адвоката, на когото поверява безкрайните си дела за родителски права, подялба на съпружеския апартамент и продажби на имотите в София.
Обхванатият период от странната житейска съдба на Владо е над 10-годишен. Героят е описан не толкова като авантюрист, колкото като човек, в когото се е загнездило убеждението, че щастието го чака нейде извън родината.
При едно от поредните си завръщания от Германия, Владо донася на адвоката си подарък, който е метафора на собствените му миграции – едно механично птиче. Пластмасовата играчка се навива и успява да прелети малко разстояние, преди да се забие в земята. Подобно на него Владо все полита и се забива, но успява да се самонавие, че следващия път вече ще успее и ще остане – в Германия, Перу, Франция, Гърция, Америка, някъде далеч от България и "всичко българско и родно". Заради тази "мисия", която смята за спасителен поход в името на децата, героят на "Емигрантът" жертва и семейството, и учението, и имотите от родителите, всичко, което притежава. Убеждението му, че малките Рени и Кристиян ще се погубят в нашата кална действителност, довежда дотам, че децата му не получават образование и трябва да си доучват във вечерно училище. В края на краищата дъщеря му се омъжва и ражда дете след дете, но е щастлива, синът му успява да вземе диплома за средно образование и е приет в колеж в Англия, а Владо си намира постоянна работа в Германия при четвъртото емигриране там, когато е над 40-годишен.
Книгата не е мрачна и тягостна, може би защото редува епизоди от България на прехода (заредени с добре познатото ни омерзение от двойните стандарти) с приключенията на героя в странство, основно в Германия, и щастието да усещаш наличието на правила и закони, които важат за всички човешки същества, без изключение.
Между страниците се промъкват анекдотични разкази за родното ноу-хау в приземяването на самолети, прелитащи над Америка, и други истории, будещи ясна представа за страстното желание на гражданите на нашата "република" да се отърват от нея. И ако може – да бъдат само публика на процесите, продължаващи да отлагат по повърхността на държавността купища мръсна пяна.
В тоя смисъл романът на Владо Любенов е предназначен за много широка аудитория, както в границите на страната, така и отвъд тях. И едната група, и другата може да познае себе си в определени сцени. Най-важното усещане, което остава след прочитането, е това, че героят е воден винаги, при всяко отпътуване от България, от желанието да спаси доброто в душата си, което иначе е обречено да се превърне в озлобление.
Полиграфическото изпълнение на ИК "Жанет – 45" отново е на висота, така че да ви достави удоволствие от корица до корица. Художникът Христо Келбечев шеговито е отделил и уголемил буквата "Е" в заглавието, подпирайки я на полог с неизлюпени яйца, така че да илюстрира птичата природа на главния герой и неговите нескончаеми прелитания, възходи и падения. Може би някъде в бъдещето, след отворения финал, ще прочетем продължение, което ще се нарича "И-мигрантът". Дотогава ще можем да си спомняме за времето преди влизането ни в Европейския съюз по предната корица на "Емигрантът" и надписа Genehmigt ("Одобрен") от червения печат на нея.
Минко Бенчев
сп. "Пламък", бр.3/2013Успешен романов дебют
Преди няколко години в сп. „Пламък”, на чист понеделник, поетесата Калина Ковачева ме запозна с един от „новите” писатели. Казваше се Владо Любенов и имаше каравеловска брада. Това име бях срещал тук и там под стихове и проза, ала впечатленията ми не стигаха за едно по-категорично мнение.
До този момент.
Сега вече аз съм прочел нещо цялостно – неговия първи роман „Емигрантът” и не мога да се освободя от усещането, че иззад страниците ме гледа оня – като при първата ни среща – добросърдечен, усмихнато-доброжелателен и отворен за контакти писател. В една атмосфера на недоверчивост и на почти всеобща вътрешна настръхналост у хората, подобен екземпляр, съгласете се, няма как да не запомниш.
Романовият сказ в „Емигрантът” тече от първо лице и това обстоятелство работи по посока на житейската автентичност и интимната доверителност на тона. С всяка дума, с всеки ред писателят ни внушава – ето, такива са нещата от живота. А какви са те?
Събитията в романа ни пренасят в първото десетилетие на т.нар. преход, но когато – забележете – „риформата” вече се е случила и българският политически слугинаж е наложил по нашите ширини един капитализъм в най-дивашките му форми. В този кошмарен свят всеки се оправя както може – това се опитва да прави и разбитото семейство на Владо. Казвам „разбитото”, защото Владо е разведен, с две деца, Рени и Кристиан, и току що се е върнал с тях от Германия. А всъщност са го изгонили. Той обаче е имал лекомислието, или „глупостта”, да се обади на бившата си жена, че вече е в България и... ние ставаме свидетели на първоначалния тласък на романовото действие.
Нещата се задвижват почти като в американски екшън: по телефона „инспектор от полицията” му нарежда да заведе еди къде си децата „за справка”, поемат ги там „двама униформени” и докато Владо се окопити – децата изчезват... Това се оказва капан, уреден незнайно как от „оная, лудата”, „бившата” на Владо /при развода обаче децата са присъдени на нея/ и оттук нататък в бърз, задъхан и хаотичен ритъм, каквото е и „новото време”, започват да се разгръщат съдбите на героите. В битността си на адвокат авторът е свикнал да се отъркват в него много и различни хора, – той има око за всякакъв тип човешко поведение и реакции, умее да забележи и извлече същностното от една или друга ситуация и – не на последно място – да държи постоянно будна интригата и повествуванието.
Почти неусетно читателят е въвлечен в един лабиринт от намерения, кроежи, хитроумни комбинации и обрати, надежди и дребни радости, битови и училищни ходения по мъките, хлопане по посолства и консулства за визи, приключения и премеждия по Германия, Кипър, Перу, Франция, Канада, – все пътища на емигрантската несрета, все опити да се реализираш, да се махнеш оттука, да замениш „скапаната държава” с цивилизовано място за себе си и бъдеще на децата си. И през всичкото това време на тичане и лутане трябва да си готов за каквато й да е работа, да се наемаш за малки парички и жълти стотинки, за да не гладуват децата ти; да устискаш на меланхолия и депресии, да не се предаваш. И Владо – главната фигура в романа – наистина не се предава. В този забъркан по погрешна рецепта, несправедлив и жесток живот, той има енергията да изгазва битовата и институционалната кал по пътя си като всякакъв: бил е санитар и болногледач в старчески дом, прекупвач на коли втора ръка, масажист и шофьор, амбулантен търговец и активист на секта, общ работник. Докато трае романовото време, неговата мечта, или идея-фикс, да стане един ден горд собственик на бар в Лас Вегас ту заблестява, ту помръква, ала никога не угасва. Той я вижда споделена с децата си, но те вече не мислят така. Докато трае десетгодишната съдебна сага между Владо и Лиа по развода и подялбата на семейното жилище – децата са пораснали. Те ще имат път, различен от този на баща си и затова белетристът е разказал находчиво, точно и с разбираща усмивка, която сякаш казва: трябва да вярваш и да се бориш за своя шанс, дори да го подготвяш, и когато той дойде – да се хванеш за пеша на живота. Най-после, след много изпитания и криволичения по житейското трасе /Рени стига дори до наркоманията/, тя и Кристиан излизат на бяло видело. Сред най-хубавите и силни на внушение страници в романа намирам ония, в които белетристът среща Светлана, дъщеря на Владо от първия му брак, с Рени и Кристиан. Това е среща на охолството и стандарта със скромния социален статус и е изпълнена със забележителен художнически такт.
От епизодичните герои пък впечатлява в хумористичен план Цигулката със своя блестящ талант на „свидетел” и никакво реноме в семейството си, респектира ни Дебелия – една финансова акула от зоната на недвижимите имоти с „ужасно син костюм”, и баба Таска, гдето се оглеждат всеотдайността и грижовността на българската майка.
Разбира се, любимото детише на писателя, както, надявам се, стана ясно, е Владо. Той представя обикновения българин, малкия човек в условията на на един главоломен исторически катаклизъм като ни смайва със своята способност да оцелява. Отде извира тая способност – от надеждата, от отчаянието, от ината? А може би всичко това заедно да утроява неговия дух, несломимост и жизнелюбие... Защо не можем ние, българите, да живеем живота си, без да ни се налага да оцеляваме. А Владо? Това е въпрос за после, за по-нататък, а сега иде ред на заключението: В „Емигрантът” на Владо Любенов наборът от белетристични умения на автора са очевидни, и това е залог за утре.декември 2012
3
АДВОКАТЪТ НА ЛУДИТЕ, роман, 2016г.
ИЗД. "ЖАНЕТ 45"
отзиви и критика
Адвокатът на лудите
Николай Стоянов
http://books.janet45.com/books/1130Това е книга, която показва как един талантлив човек може да превърне своята професия в източник за интересни сюжети. Да, познавам много адвокати с литературни мераци, които разказват истории от практиката си, но те остават някак си на нивото на случката или на криминалната интрига.
Владо Любенов е съумял да излезе извън тясното пространство на кантората си и, навлизайки зад делничните събития от ежедневието му, е изградил една друга реалност, от която има какво да научим.
За романа "Адвокатът на лудите"
Янчо Михайлов
http://books.janet45.com/books/1130
Авторът на този роман се отъждествява с всеки един от своите герои – полуизмислени, полуреални, всички те, дори успелите сред тях, са несретници, обзети от една тиха лудост – лудостта на съществуването, от която ние, наглед „нормалните”,
бързаме да се разграничим.
За романа "Адвокатът на лудите"
Петко Недялков
http://books.janet45.com/books/1130
След Хинко Георгиев - поетът на лудите, в българската литература се заяви и
техният адвокат – Владо Любенов. Неговата трета белетристична книга
още веднъж доказва, че честният писателски труд никога не е бил професия,
а призвание. Един постмодерен Танхойзер, залутан във високоволтовата
мълния между полюсите на амока от езическия бунт и спасението на
християнското смирение.
„ Мечтателите остаряват последни ”- за лудостта и ... за България
Драгомил Георгиев
сп. "Антимовски хан", кн.4/2016
Естетическо удоволствие е да четеш роман на поет, който се чувства вдъхновено в ангелските пространства на своите сънища, видения,мечтания, защото само там са изворите на артистичните игра на въображението за Владо Любенов. Духовна радост изпитах в процеса на диалога сътворчество, но съм убеден, че това ще се случи и с много други стари и нови читатели, почитатели на словото на твореца в досега с неговия нов обемен текст „Адвокатът на лудите”, Жанет 45, 2016,465с.
Съвременната тематика е сурово и жилаво изпитание за белетриста от древността до наши дни, особено за този тип романист, който решава да създаде панорамен текст за духа на времето и епохата, за актуалните процеси и хората в тях с мечтите, тревогите, възходите и паденията им. По тази стръмна пътека тръгва разказвачът и определено успява, защото при него се постига невероятна игра между човека с неговите надежди, трепети и разочарования и света около и вътре в нас. Съвремието и обществото ни са уловени през занимателно и артистично, но и често драматично, дори трагично намигване, за да се постига ефектът на участието на възприемателя в пресъздадения върху белия лист възможен-невъзможен живот чрез историите на героите.
Класическият панорамен модел на романа в годините загубва външните мащаби, защото любопитството на човека на прехода на 20-ти и 21-век в България и по света е вече към вътрешните гласове, към противоборството между различните души във всеки от нас като божественост и уникалност. Съвременната съвест в нашия материален свят на бързи парични потоци и големите придобивки в бита заостря кризата на егото, което е все по-алчно. Цената е във вихреното попадане в талазите на самотата, отчаянието и оттам бързо се стига до физическия край. Доминиращите теми в текстовата „плитка” на този роман са за съвременното семейство и професионалния път, за любовта и изневярата, за женската виталност и отговорност, за кризата на мъжа в средната възраст, за лудостта и творчеството, за мечтите и реалностите, за жаждата за показност и за показното натриване на носа на другия от семейството, за да се стигне до екзистенциалните въпроси за живота и смъртта, за смислите на битието, но над всичко стои тревогата за загубването на ценностите при нас, българите. Романът е богата палитра от теми, въпроси, проблеми и размисли върху тайфуните на човешката душа в дългия и безкраен процес на самопознанието при духовно зрящия.
Художественият избор на персонажите при автора е оригинален, актуален и неочакван, оттук и неговите находки като съдби и характери. Главни герои са адвокатът Свилен Данов, съпругата Мая и малкият син. Неговите клиенти са „представителната извадка” на съвременното ни общество. Срещаме се с младия Император Симеон Петров и главната му счетоводителка, съпруга, Империатрицата Венета. Ако направим крачка в друга посока пред нас е главната лекарка д-р Перкова, шефът на отделението за хора с гранични състояния с нейните бивши и настоящи пациенти брат Робърт, Гатю Хишника, Мара Подробната, Лабарджанов-Ботев, Калина, Йово, след това идва ред на цяла група от маниаци на съвремието ни като Кълнящия, Теодор, Елза, Рони, Ралица, Петя и Ангел и т..н., както е при Георги Господинов в експерименталния роман „Физика на тъгата”. И тук се наслагват човешки истории, драми, ситуации, но те са до болка неразделна част от делника ни.
Главният герой е Свилен Данов, млад и търсещ своето място под слънцето адвокат на лудите, бедните, гладните, който ни напомня одисеята на Алеко Константинов, любимеца на своите съвременници от интелектуалците до най-красивите жени на столицата в края на 19-ти век. Авторът продължава да ни среща от романа „Емигрантът”, Жанет 45,2012, 186с. с адвоката на бъдещето, с новия български Дон Кихот. Той не е на петдесет години, както е при испанския класик, а е представител на тридесет- четиридесетгодишните мъже на Балканите, когато в новото семейство има най-големите разходи, а сигурността на малкия екип непрекъснато виси на тънкия косъм на Хамлетовия вечен въпрос. Очаквано е авторът да вгради много моменти от своята житейска биография в героите си, но творческият успех е в духовните измерения на вариант на съвременния Сали Яшар, който осъзнато и достойно гради своя „себап” с добротворчеството си. Героят е пресъздаден като субект на размислите, асоциациите, той е още аналитичен, действен и артистичен човешки тип. „Адвокатчето” е не по-малко луд от клиентите си, защото избира като тях да бъде беден, честен, любвеобилен идеалист, който да е морален контрапункт на обществото и колегите си в тоги, който са продали душата си на дявола. Много читатели ще възкликнат:”Къде са тези адвокати?” Първо, в мечтите ни, второ, в бъдещето, трето, има ги и днес вероятно, но не сме ги срещнали.
Докато в романа „Емигрантът” заживяваме с историята на Владо и многолюдното му семейство, то в новия текст амбицията на романиста е твърде по-различна, защото се срещаме с няколко съвременни семейства, с млади двойки преди брака, с чудаци, клошари, аутсайдери и маргинали на обществото и се получава далеч по-широк и панорамен поглед към времето и епохата ни. И все пак общото, обединяващото в избора на персонажите при Владо Любенов е в пристрастието му към мечтателите и оптимистите, които за фикционалния свят на белетриста са „солта на земята.” „Адвокатчето” притежава уникалната хуманистичната дарба да превръща своите клиенти съдбовно в приятели. Някой от тях не са за него единствено спечелени дела, пари и професионален опит, а са живи, реални, добри и честни хора. Докато в предходния роман героят ни печели завинаги с виталната си любов към децата, жените, живота и одисеевското емигрантско начало, то в последната книга се постига, улавя многообразието от човешки типове и характери. Отново има дълги десетгодишни бракоразводни дела, както е при Елза и Теодор, дори между Императора и Империатрицата, но творческият интерес е вече към духа на нашия съвременник, към неговата жилавост, воля и скрита любов към честността, а тя ни отвежда към родолюбието, към Иван-Вазовата класическа любов към „всичко българско и родно.” Докато в произведението „Емигрантът” е изваяна силната художествена двойка, която ни отвежда към Фауст и Мефистофел, Дон Кихот и Санчо Панса, Моцарт и Салиери, Робинзон Крузо и Петкан, Сали Яшар и Джапар, то далеч по-разнообразни и разчупени са връзките на главния герой в новия текст с другите- със съпругата Мая, със синчето, с баничарката Ралица, със студентката Ана, с невероятната красавица Петя и приятеля и Ангел и т.н. Вече има много двойници на емигранта Владо, т.е. единственият не е екзотично изключение . Обединяващото между водещите герои като Елза и Теодор, Симеон и Вяра, Ралица, Петя, Калина идва от енергията на мечтите им, от хидонизма и тяхното неистово желание да са честни и съвестни, а внушението за разрастването им поставя художествения проблем за „лудостта.”
Световната съвременна криза е тотална и мащабна, тя не е само икономическа, а пораженията са на всички нива – морални, научни, цивилизовани, обществени, политически, лидерски, за да навлезем в климатичните и екологическите проблеми и да стигнем до световния тероризъм, ислямска държава, новото преселение на народите от Изток на Запад, с глобалния проблем за мира и края на света. Тези апокалиптични идеи са внушени в текста чрез образа, метафората, символиката на лудостта. Патриархът Вазов в многотомното си творчество налага новаторската интерпретация за лудостта като градивна сила и енергия на поробения български народ в борбата за национално освобождение. Емблематичната репликата на чорбаджи Марко в романа „Под игото” - ”- Лудите, лудите…те да са живи!...” и стихът „Лудостта бе пламнала във всяко око” от поемата „Кочо” са националните кодове за извисяването на колективния национален дух до висините на подвига и родолюбивата саможертва. До този градивен и морален тип национална и самобитна лудост се доближават много от героите на Владо Любенов, защото в световния и националния хаос, в който живеем, да избереш да си честен, справедлив, съзидателен и мечтателен тип е като да си бялата лястовичка на Йордан Йовков, която се появява „веднъж на сто години.” Романистът предлага естетически модел за света в различните измерения на лудостта. Образната семантика на „лудост” в текста е изключително обемна - от лъжите, хитростите, измамите на битово ниво, както е с мнимата секта, под чието влияние попада съпругата Мая, през болезненото желание за ефектна показност в съда, пред другите, което се превръща в маниакалност при Елза, Кълнящия, Мара Подробната, явление, което ни залива от реалита шоу предаванията по телевизиите. Идва ред на различните съдии, чиновници, служители, лекари, които са тежко обременени от хаоса на времето ни и лудостта им е кога по-скрита, кога по-явна, но скоро ще излезе на повърхността. Срещаме се и с последната група от активно болните като брат Робърт, Гатю Хищника, Иван Гения, Йово, които са попарени от болестта, но това не ги прави по-малко симпатични и достойни наши съвременници. Глобалната художествена визия е за света като огромна лудница, в която всички носят от този прашец на заразата и болестта. Това не е чумата от времето на Италианския ренесанс, а друг тип енергия от началото на 21-ви век, а симптомите са различни и индивидуални според мисията и съдбата на героите и на всеки от нас. На зловещите идеи за глобализация на света, за общи европейски и трансатлантически ценности, за размиването на националните и културните идеали и завети, проповядвани от стопаните зад Океана и провеждани от продажната и добре нахранена интелигенция, от неправителствените организации, авторът на сб.”Рокля за двама” ни предлага алтернативен модел на света, който външно, притчово изглежда като лудница, но в нея се живее по най-древните и вечно новите закони. Те са от божествените книги за честта и достойнството, а хуманността и приятелството, за любовта, изневярата, ревността, щастието и успеха, но и за неуспеха, вината, грешката, прошката, защото животът е „магическа реалност”/Павел Матев/.
Отдавна не бях се срещал като читател и изследовател с толкова поетично написана книга за Живота и Смъртта, за Мъжа и Жената, за Семейството и Обществото, за нашето безвремие и епоха през призмата на …лудостта като другост и алтернативност на материалната алчност, грубост, жестокост, оскотяване и освирепяване в жаждата ни да обичаме, да търсим приятелството и човека, да сме истински и честни. Романът създава културни мостове и асоциации с „Физика на тъгата” на Георги Господинов и „Възвишение” на Милен Русков в посока на някой от романовите стратегии и сюжетостроенето. Изборът на аз-повествователния наратив чрез авторов двойник, като „адвокатчето”, дава възможност за раздвижено, оригинално, модерно, артистично и интелектуално разказване, с далеч по-свободно навлизане в историите на другите герои. Пристрастията са в посока на духовния живот, на приятелското общуване в динамиката от срещи. Те са разположени в линеарното време, но акцентът не е във външното, а във вътрешното психологическо осмисляне на думите, на споделеното в диалога, в мълчанията и жестовете с другия и рефлексиите след това в историята на приятелството през годините. Постигнат е артистичният романов ефект на стратегията на доверието между автор- главен герой, с неговите съвременници, спътници, приятелския кръг и читателя, в което е магията и новаторството на Владо Любенов в теорията и практиката на съвременния най-нов български роман.
Художествените послания на романа „Адвокат на лудите” са тревожни и хуманистични. „Адвокатчето” ни дава емоционален и пристрастен истински пример за честен живот, когато превръщаме професията си от скучно и сиво ежедневие на безразличието в добри дела и състрадание, а клиентите, пациентите, учениците, колегите си извисяваме и преобразяваме в истински приятели. Така ние ставаме за тях от гневни, сърдити и злобни адвокати, лекари, учители, отчета, чиновници в партньори, но не в едри удари и сделки, а на чувства, на доверие и творци на Вярата, Надеждата и Любовта. Има на какво да се научим от много негови герои като Мая и Ралица, Петя и Калина, но и от Елза и Теодор, Кънтящия и брат Робърт, а това е да търсим щастието и да обичаме живота с широко отворени очи.
Очаквам нови творчески изригвания на Владо Любенов в лириката, в кратката и обемната проза, няма да е изненадващо, ако той да пристъпи към драмата, защото българската театралната сцени има потребност от такива богати човешки драматични истории и съдби. Убеден съм в читателските търсения на романа и в успеха му сред широка аудитория във възраст и пол, защото това ще бъде среща с доброто, красотата, любовта и живота, за каквито мечтаем и сънуваме, но и заслужаваме. Нека тогава да го направим, да го осъществим и да сме хора на усмивката и прошката, а не на насилието и гнева.
"Може би и аз съм един Пинокио..."
Нели Недялкова
ел.сп.Литернет, бр.7, юли 2016
http://liternet.bg/publish31/neli-nedialkova/vlado-liubenov.htm
Романът за "лудата" България на Владо Любенов се открива с предизвикателното мото: Героите в тази книга са измислени от един болен ум и ако все пак те съществуват реално, причината за това е във всички нас. Обърнато, прочитът на мотото може да е в друга посока: героите са реални, представени от здрав ум, и ако усещаме непоносима измислица, то причината е в самия живот.
На следващата страница на романа четем кратка автобиография на писателя, във формата на енциклопедична справка за автора, а всъщност "разголен" словесен автопортрет: Изкарвам колкото за прехраната, а истинските ми удоволствия са в писането на стихове и битката по някое заплетено и безнадеждно дело.
Книгата е структурирана смислово, композиционно, жанрово и стилистично в хоризонтал и вертикал. За християните това е творческото писане по модела на Кръста; хоризонтал (Земното) и вертикал (Божественото). При хоризонталния прочит се срещаме с различни истории - на Императора, Теодор, Симо и Симона, Лабаджанов, Ангел, Борко Юриста, Генади... При вертикалния прочит се оглеждаме в многообразни художествени откъслеци, които привидно са антироманност и автоморализми, а всъщност защитават жанровия модел - роман, и хуманистичния морализъм на писателя. Ето някои от тези калейдоскопично поднесени откъси:
Очеркови пасажи: Един колега казваше: "Когато си в дупка, заври се в още по-голяма дупка, за да ти мине, но гледай дупката да е чиста! В такива моменти той ходеше в един малък манастир в Балкана при едни монаси...
Есеистични размисли: И това проклето чувство за вина, наказание, изкупление и прошка, което витае в тази женска душа, откъде идва? Дали наистина от първородния грях?
Съвременна картина: Йово има едно предложение - да закрият лудниците и да настанят лудите в приемни семейства, да ги смесят с "нормалните" хора, да ги социализират.
Социалнокритично наблюдение: Но лудостта на нацията в момента не е впрегната нито в труд, нито в битка. Лудостта я няма.
Християнски "монолог": Понякога и аз влизам в храма и паля свещ, но вече не е същото. Сякаш съм се родил отново и не съм кръстен. Нещо ми пречи.
Публицистичен коментар: Нашият съд е едно голямо италианско семейство, в което всички крещят, реват, обиждат се и се обичат, докато смъртта ги раздели.
Пледоария: Уважаеми Съдии, Човек е луд по природа и там е разковничето...
Професионална скица: Повечето колежки пътуват на екзотични дестинации: Индия, Южна Америка, Хаити. За разлика от повечето мъже, те предпочитат островите наготово, вместо сами да си ги правят.
Урбанистични щрихи: На по-другата сутрин съм в психоклиниката... Постройките в района са някъде от петдесетте години на миналия век. Масивни, грозни и олющени.
Пътеписна бележка: Свирката на гарата ме отрезвява и аз разбирам, че това са просто селяни, качили се от гара Зверино.
Философска дефиниция: Светът е устроен така, че да загубим своята невинност.
Изповедни щрихи: Никога не защитавам в съда Змейове, колкото и да ми плащат!
Алегоричен образ: Все пак трябва да имате едно наум - като всеки клиент и то, времето, послъгва.
Споменно начало: Аз бях детето кукла. Като юноша любимото ми занимание на улицата беше да ме харесват момичетата.
Стихове:
Във звездна нощ ще те събудя
и няма да ти дам да спиш.
И онемяла от възбуда
в ръцете ми ще се въртиш.Медийни цитати: По предварителни данни по този начин организацията е придобила до момента тридесет и седем тристайни и по-големи апартамента в престижни квартали в София и в други градове от страната.
Цитати от известни четива: напр. от китайската книга "Изкуството на войната" на Сун Дзъ, от "Златни рецепти от народната медицина" на бай Рангел.
Фрагментите (главите) в "Адвокатът на лудите" имат по-малък текстов обем, те се явяват образец на лирична проза или прозаични скици. Всички тези откъси могат да се четат като самостоятелни творби за ЦЕННОСТИТЕ НА ЛИЧНОСТТА И НАДЛИЧНОСТНИТЕ ЦЕННОСТИ. Фрагментите, художествено автономни, не са обвързани нито с конкретната действителност (при целия си реалистичен рисунък и сатиричноизобличителен патос), нито със съвременната и класическата литература (при цялата си литературна каноничност). Разказите могат да бъдат четени и като мозайка от детайли, създаващи един цялостен художествен свят, оптимистичен или песимистичен, но винаги екзистенциално жив.
Писателят показва нетипична софийска чувствителност, героите не са само софиянци или някаква особена прослойка от социалната реалност, те са просто хора в явно противоборство със света. Лудите герои са в състояния на екзистенциален избор в екстремна ситуация - криза, междина или преход: болнави, безработни, бездомни, странници, страдалци, богаташи... Към всички тях писателят е настроен хуманистично, в духа на Йордан-Радичковия хуманизъм, без сантименталности и мелодраматизъм, и със съзнанието, че всички ние не сме достатъчно цивилизовани. Трагедията на лудите вероятно се крие в яростната им съпротива да не бъдат тривиални, а трагичното светоусещане у нормалните по-скоро идва от страха да не ги помислят за болнички и лудички.
Особен свят в романа е женският. Елза, Мая, Ралица, Калица, Катя - това са реални жени, обрисувани обективно с омайни способности, преобразяващи злото в добро, агресивното в нежно, мрачното в светло, омразата в любов.
Нормалните и лудите българи са привидно психологическите антиподи в художествената тъкан, описвани амбивалентно с оценъчни черти като образи типове или образи символи (лицето и опакото на цивилизацията). Но странно и дори абсурдно, понякога нормалните изглеждат луди, агресивни, егоистични, материалисти, антигерои, духовно слепи, проблематични патриоти, социално изостанали. И обратното - лудите изглеждат нормални, сърдечни, щедри, духовни, супермени, истински патриоти, социално напреднали, въпреки своята непроницаемост и загадъчност (Дори лудите като адвокати на писателя!).
Още по-необикновена е опозицията "реално/измислено". Ето трите варианта: първо, победа на суровата реалност, второ, победа на нежната измислица, и трето, съсъществуване на реалното и невероятното. Любенов хипотетично се самоидентифицира с приказния Пинокио: Може би и аз съм един Пинокио, създаден от някого, който често се поглежда в огледалото, за да види с колко носът му е пораснал след всяка написана глава от тази история. Можем да продължим самоопределянето на писателя: Аз, Пинокио, след безброй премеждия мога да се превърна в истинско момче благодарение на народната мъдрост и своето разбиране за действително и фантазно. Моите житейски позиции са духовноаристократични. За сравнение - в съвременния трилър "Истинската история за носа на Пинокио" (2015) на шведския писател Лейф Г. В. Першон се разказва за един убит адвокат и разследване, поверено на комисар Бекстрьом, а Пинокио съвсем не е дървеното човече на Джепето, този е златен, изработен от прочут майстор бижутер, безбожно скъп и най-ценното - готов да промени световната история, с носа си.
Мястото на действие в романа често е адвокатската кантора, според писателя прекрасно място за уединение и ужасно място за клиенти, но имаш чувството, че мястото на действие може да бъде всяко местенце в София: булевард, пресечка, градинка, тротоар, тайно кътче. В художествен смисъл кантората е емблематично място, символ на живота и смъртта, междина между земята и небето, ада и рая.
Любенов е адвокат, интелектуалец и рицар (от европейски позиции!) не само на лудите, а и на всички българи. Но с предупреждението да не забравяме съкровената страна на човещината, да "посритваме в ъгъла" интелектуалната си студенина.
В "Българската литература XX век - от Алеко Константинов до Атанас Далчев" Светлозар Игов разсъждава: Разбирането на рицаря и буржоата като антиподи може да бъде добър инструмент за интерпретацията на "Бай Ганю" - Алеко противостои на своя герой именно от рицарски, т.е. от духовноаристократични позиции. От всички тълкуватели на "Бай Ганю" (а те не са малко) това е разбрал единствено Петко Ю. Тодоров в статията си "Аристократизмът - основна черта на Алеко" (Игов 2000). Може смело да прибавим: аристократизмът е основна черта и на Владо Любенов. В цялост романът е впечатляваща картина на оцеляването ни след победите и провалите на българския преход през очите на един адвокат духовник като съвременна среща, но и разминаване на България и Европа - в алековски план.
"Адвокатът на лудите" принадлежи на така наречената "непопулярна белетристика" - "адвокатски" роман, посветен на драмата и величието на "малките" хора, същевременно творбата е далече от правната документалистика и патетика. Томас Ман в "Изкуството на романа" - лекция пред студентите от Принстънския университет (1939), специално представя разбирането на немския философ Артур Шопенхауер за принципа, по силата на който романът се е развивал в продължение на десетилетия - принципа на задълбочаване в субективния свят. Един роман е толкова по-възвишен и по-благороден, колкото повече прониква във вътрешния живот и колкото по-малко изобразява външния (...) Задачата на романиста не е да разказва за крупни събития, а да направи интересни малките - Шопенхауер (Ман 1978: 229).
Срв. жанра "адвокатски" роман с другите съвременни жанрови разновидности на романа: автобиографичен, детективски, женски, мъжки, кратък, криминален, мистичен, остросюжетен, психологически, сантиментален, философски, шпионски; еротичен (и еротичен любовен), исторически (и историко-фантастичен), фантастичен (и научно-фантастичен), любовен (и любовно-фантастичен, любовно-хумористичен, градски любовен, остросюжетен любовен); роман на ужасите, роман антология, роман експеримент, роман трагедия, роман трилър и др.
Книгата е колективна творба, отворена за литературни и обществени дискусии, която постоянно може да бъде дописвана. Тя е огледало на българската "лудост": артистичност, странност, ненормалност, неадекватност, своенравност, нелепост, и на нашите социални и национални добродетели и недобродетели. Творбата е представителна и за едно по-широко европейско пространство като образец със своите социални, политически, културни и технически постижения, но и като свят на социални контрасти и несвободи.
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА
Игов 2000: Игов, Светлозар. Българската литература XX век - от Алеко Константинов до Атанас Далчев. // Словото, 2000 <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=295&WorkID=11482&Level=3>.
Ман 1978: Ман, Томас. Литературна есеистика. Т. 1. София: Наука и изкуство, 1978.
Владо Любенов. Адвокатът на лудите. Пловдив: Жанет 45, 2016, 465 с.
Нормалността на лудите
Тодор Каракашев
http://literaturensviat.com/?p=116016
Литературен свят, бр.81/2016г.Същност и смисъл на литературата е не да показва живота такъв, какъвто е, а че може да има и такъв живот. Тя е една интерпретация на обективната действителност, изразена от автора според неговото мировозрение, житейски и професионален опит и, разбира се, личната му позиция към света и обществото. В тълкуването на едно художествено произведени са се обособили три основни категории: време, гледна точка и начин на изложение. Започвам разглеждането на романа отзад-напред, а останалите в една или друга степен се съдържат в самия текст.
На пръв поглед книгата на Владо Любенов „АДВОКАТЪТ НА ЛУДИТЕ” изглежда безсюжетна, но тази лъжлива представа се създава от фрагментарния характер на повествованието. Тя е пряко свързана с многообразието на живота, неговата многосъставност и непредсказуемост. Всъщност книгата е изградена от множество сюжети, чиято единствена свързаност идва от участието на главния герой, адвокат Свилен Данев. Така героят от субект, се превръща в обект на действието. Всичко това определя първата му голяма особеност.
Произведението излиза от стереотипите на конвенционалния роман и приема характеристиките на четиво за онези интелигентни читатели, които усещат лудостта на тоя свят, а вероятно и не рядко я изпитват върху себе си. Но така или иначе, авторът сглобява една организирана история на живота от отделни епизоди, което е единственият възможен начин да предаде сложността и многообразието на живота. Всеки отделен случай от неговата практика се превръща в повод за разказ. Това непрекъснато разкъсва повествователната логика и препраща към субреалистичното, или онова, което не се вижда, но така или иначе съществува и което нямаме право да отричаме само защото е скрито или неразпознаваемо.
Впечатлението за липса на сюжет има и своя литературен аспект. То се създава от своеобразната постройка на повествователната част. Ако в традиционния роман сюжетът се определя от отделните действия, Владо Любенов избира обратното решение - сюжетът диктува на действията. Обратната зависимост дава възможност множеството епизоди да се разглеждат на символно ниво. Обединяващото звено е адвокат Данев, през който ежедневно преминават различни проблеми, поведения или ситуации. Той като филтър задържа лошото или неправдите, за да върне клиентите си в някаква степен пречистени, ако не от получена справедливост, поне от надеждата за това. И именно тука е различното при него - че вижда и хората, а не само проблемите им.
Всичко това определя и общата насоченост на тематиката в романа. Първата опозиция е между хората и времето. Втората е между самите хора. Всяко събитие е само за себе си и същевременно част от цялостната картина на произведението. Това окончателно опровергава мисълта за липсата на сюжет и означава действието му по начин за който Цветан Тодоров казва, че психологическата причинност по-скоро дублира събитийната, отколкото да я следва. Смисълът се съдържа в присъствието на главния герой. Той помага на хората дори когато не са прави не защото имат право на защита, а преди всичко, защото са хора. Да помагаш означава да поемаш отговорност, а с това и неминуемо да изживяваш част от личните им проблеми.
Втората особеност на романа е, че всички по-главни герои са по своему луди. Тази лудост е вторична, те не са се родили такива, а са станали. Но тя е и като някакво прераждане. Прави впечатление, че никой от т.н. луди не върши лоши постъпки. За разлика от изглеждащите като „нормални”, чийто живот е програмиран от манията да успеят на всяка цена. И нещо повече, вторите вече са с дотолкова изкривени ценности, че възприемат недостойното за достойно, лъжата за истина и прочее.
Причината за лудостта на едните е в несъвместяването на човешката им същност с условията в съвременното общество, след като самото то е полудяло от меркантилност, себелюбие, двуличие и отрицателна енергия. Другите са станали такива поради една тривиална причина - те са приели чертите на времето, тъй като това ще им донесе облаги. С тази разлика, че едните го правят под натиска на външните обстоятелства, а другите, по своя воля. Тоест, ако едните са докарани до това състояние, вторите се опитват да изкярят от обстановката. От този момент в художествената действителност се появява именно обстановката. Известно е, че лудите се управляват по-лесно - задоволяват се с малко, вярват на обещания, обичат да ги лъжат и ласкаят.
В действителност статутът на лудостта е двусмислен, както няма рязка граница между самите герои. Тя е състоянието, което едновременно ги разделя и доближава. Освен това лудостта се припознава не толкова като психологическа категория, колкото като социална. Някои тълкования, произтичащи от същността на персонажите подсказват изводи, които могат да смутят нормалното съзнание. Но виждаме в текста как лудите са по-добри, незлобиви и състрадателни, докато нормалните са себични и обсебени от чувство за непогрешимост. Трябва ли да си луд непременно, за да си свестен? Ако има доброта, тя не е там, където сме я очаквали, като развитието на разказа само потвърждава това първоначално впечатление.
Същата поляризация се усеща и във вътрешния свят на двете категории персонажи. Официално признатите за луди не притежават почти нищо, освен илюзии, но те са безкрайно щастливи и от най-нищожната придобивка. Докато при нормалните става тъкмо обратното, те могат да имат почти всичко, но винаги си остават недоволни и искат още и още. Освен това всички „луди” са по своему индивидуалности, докато уж нормалните се сливат с обстановката и времето. Започват да имат сходни цели и стремеги, еднакви желания и подходи към осъществяването им, което ги обезличава духовно.
Именно този духовен дефицит те се опитват да компенсират с външен вид и нахакано поведение. Иначе героите са праволинейни и случващото се с тях идва от живота, а не от техни реални или мними действия. Затова са неподатливи на успеха. Изтърпяват капризите на съдбата без да й се противопоставят и нещо повече, без да могат да й се противопоставят. Това променя първоначалната им същност и едни се пропиват, други полудяват, трети ги избива на лошотия, четвърти се затварят в себе си и т.н.
Както може да се предположи, това присъствие на „злото” определя отношенията между героите и живота. В този песимистичен свят единствената възможност за промяна е нормалният да стане ненормален. Егоцентризъм, сметкаджийство и отчуждение превръщат обществото в негово отрицание, което прехвърля последствията си върху индивида. Или трябва да се адаптираш към обстановката, или се превръщаш в морален, а после и социален аутсайдер.
Четивото е разточително на герои, а всеки от тях е една нова история. Своеобразен смисъл имат и отделните епизоди. В тях почти нищо не се случва, защото то вече се е случило в едно по-близко или по-далечно време от живота на отделния персонаж. Следователно същността и значението на тези герои трябва да се търси в толкова в действията им, колкото в техните преживявания. Те непрекъснато съпоставят живота си с този навън. Съпоставката става на подсъзнателно ниво. И когато не открият съвместяване, те се променят поради невъзможността да променят реалността. Тази промяна им излиза солено. Само че въпросът вече не е луди ли са или не са, а кои са лудите. Засягайки темата за обърнатите стойности, авторът прави психография на съвременното общество.
Уморено от несигурност, натоварено с условности и нови идеологеми, то не може да преодолее срама от случващото се, но и не може да го избегне, което е основната причина за лудостта на хората. Свилен Данев не може да направи почти нищо защото неговите противници не са от другата страна в съдебната зала, а от другата страна на живота - имотната мафия, пред която властите си затварят очите и която с измама присвоява жилища на наивниците, такива като брат Боян и сестра Мария (дори самата квалификация „брат” и „сестра” вече са жестока критика на системата), чието светотатство няма граници и прочее.
Затова героят непрекъснато бяга от света - на село, в храма при стария отец, в кантона, но той не може да избяга от себе си. През цялото време се раздвоява между себе си и света, който обитава. Той е добър, духовен (пише стихове), милозлив, а същевременно животът около него е пълен с лъжи, меркантилност и двуличие. Това не е неговият свят. Затова пък светът му отмъщава, като прехвърля проблемите дори и в собствения му дом.
Мая е другата сюжетна връзка. Отдалечаването й от живота е отдалечеване от прагматичното и нехуманно ежедневие на един интелигентен човек. Тя има воля и смелост да се опълчи на една измама, наречена „модерно общество”, но се оказва въвлечена в нова измама, още по-страшна и срамна, понеже подменя човешката й същност. И ако групата на Беров се възползва от лековерието на хората, тя всъщност се възползва от търпението на обществото, което си позволява случването на подобни явления. Само че Мая не го разбира, честният човек трудно може да възприеме лъжата, затова се оказва подведена и употребена. През цялото време търси път в безпътицата, но намира лъжа. Проблемът й не е в лъжата и изгубените надежди (илюзии), а в това, че са я накарали да приема лъжата за истина и истината за лъжа.
Независимо от това обаче, образът на Мая е доста сложен, макар на пръв поглед да изглежда разбираем и обясним. Всъщност тя нито веднъж не е това, което съществува в представите ни за добрата съпруга. В тежките семейни моменти никога не е до мъжа си. Вместо това, абдикира в един измислен, фалшив свят, който, както проличава по-късно, се оказва и криминален. С това създава нови проблеми на и без това натоварената психика на съпруга си. Сякаш са му малко чуждите проблеми и мръсотии, та трябва да се оправя и с глупостите, забъркани от жена му.
Често използван подход от автора е първо да покаже какво се случва, а после да представи спомен от живота като причината за това. Този по-нестандартен вариант на сюжетното действие - минало-настояще - въплъщава другия тип слово, обратно на събитийната причинност. Обърнатата периодичност на събитията показва скритите черти под защитените слоеве на душата. Героите бягат от себе си, но обитават света, който ги приема враждебно. Животът не обича индивидуалистите и индивидуалностите.
Темата, която през цялото време играе решаваща роля в процеса на тълкуването е темата за лудостта. Светът се е превърнал на лудница, където много по-лесно е да се направиш на откачен, отколкото да запазиш своя морален облик и поведение. Много често обаче, границата между тях дотолкова се размива, че човек губи представата за реалност. Пример за това е Ани, момичето с белега, бъдещата адвокатка.
Основният мотив - светът като лудница, е двусмислен. Най-доброто доказателство е фактът, че никой не го приема като такъв. Всеки смята, че живее в нормална обстановка, докато тя изобщо не е нормална. Остава истината, че при такива обстоятелства и да не си луд, като нищо ще полудееш. Вече казахме, че ако действията на „лудите” са прицелени в полза на хората около тях, то т.н. нормални до един са егоцентрични и правят само това, от което ще имат полза. (Кой тогава е луд и кой нормален?) Все пак по-интересната част от героите са Ана, брат Робърт и себеподобните им.
Тях липсата на обществен морал ги е направила не просто безсилни, но и безсилни пред житейските реалности, което ги довежда до социална резигнация. Това ги ограничава в социалното пространство, отделя ги от обществото, но въпреки това не са някакви аутсайдери. Проблемът е, че животът не ги разбира, а те него, още по-малко. Моралът се превръща в проблем. Тука обобщенията добиват един по-дълбок, философски смисъл, което със сигурност е влизало в замисъла на писателя.
В тон с общата постройка на произведението, Владо Любенов никъде не прави психологическа характеристика на героите. Не казва кой какъв е бил и защо е станал такъв или онакъв. В сравнение с това предлага нова комбинация, която води до обясняване на интригата: героите през цялото време се опитват да нагодят живота към собствените си представи за него и това ги поставя в зависимост.
Самата интрига продължава в бъдещето. Съществуването на героите се обуславя от наличието на проблем. Интригата следва тези проблеми, което позволява на автора да ги разтяга и усложнява, вмъквайки в нея произволни, но достоверни обстоятелства. Всички те водят до едни и същи изводи. Истината е лъжовна, а справедливостта - илюзорна, но това не трябва да пречи на човека да се стреми към тях, дори с риска да го сметнат за луд. Дали точно това е искал да каже авторът не знам, но животът го е казал в редовете му.
Владо Любенов. „АДВОКАТЪТ НА ЛУДИТЕ”, роман, 2016 г.